Анри Шариер - Пеперудата

Дега и Галяни дойдоха да прекарат неделята с мен в болницата. Ядохме риба със стрит в масло чесън, рибена чорба, картофи, сирене, кафе, бяло вино. Угощението стана в стаята на Шатал и присъстваха той, Дега, Галяни, Матюрет, Гранде и аз. Накараха ме да разкажа най-подробно цялото бягство. Дега заяви, че повече няма да прави опити да се чупи. Чакаше да го помилват във Франция с пет години. С трите години, излежани във Франция, и трите тук му оставаха още само четири. Беше твърдо решен да ги издържи. Галяни пък излъга, че някакъв корсикански сенатор се занимавал с неговия въпрос.

После дойде моят ред. Попитах ги кои са тук най-удобните места за бягство. Всички възнегодуваха. Дега каза, че подобна мисъл никога не му била идвала наум, на Галяни също. Шатал предположи, че градините криели някои предимства, ако река да си строя сал. Гранде пък сподели, че е ковач в едно ателие, където се събирали всякакви — художници, занаятчии, ковачи, зидари, водопроводчици, — имало около сто и двадесет души. Работели по поддръжката на административните сгради. Дега като главен писар можел да ми осигури предпочитаната от мен работа. Оставало само да си избера. Гранде ми предложи да поделя с него извоювания пост на водач в залаганията — така бих могъл да живея от припечеленото в хазартните игри, без да харча пари от патрона си. По-късно щях да науча, че подобна „служба“ е много интересна, но и особено опасна.

Неделята мина удивително бързо.

— Вече е пет, трябва да се връщаме в лагера — каза Дега, който носеше хубав часовник. На тръгване Дега ми даде петстотин франка, за да поиграя покер, защото в нашето помещение имало няколко добри групички. Гранде пък ми подари прекрасен сгъваем нож, чието стоманено острие бе отлял сам. Оръжието изглеждаше страшничко.

— Винаги се движи въоръжен — и денем, и нощем.

— А не пребъркват ли?

— Повечето от надзирателите, които правят претърсванията, са ключари араби. Ако смятат някого за опасен, никога не биха намерили оръжие у него, дори ако го напипат.

— Довиждане в лагера — пожела ми Гранде.

Преди да потеглят, Галяни ми каза, че вече ми е запазил място до него и че ще живеем в една тайфа. (Членовете на тайфата се хранеха заедно и поделяха парите си.) Дега не спеше в лагера, а в отделна стая в сградата на администрацията.

От три дни бяхме тук, но тъй като прекарвах нощите си до постелята на Клузио, не забелязвах как върви животът в помещението, населено с около шестдесет души. После състоянието на Клузио се влоши още повече и го преместиха в друга стая, където имаше вече настанен един тежко болен. Шатал го натъпка с морфин. Боеше се, че няма да преживее нощта.

От двете страни на широката три метра пътека в нашата зала бяха наредени по тридесет легла.

— Виж, там играят покер — подхвърли Матюрет.

Тръгнах към играчите. Бяха четирима.

— Мога ли да играя като пети?

— Да, седни. Подът е минимум сто франка. За да играеш, ти трябват три пода, значи триста франка. Ето жетони за триста франка.

Двеста от тях дадох на Матюрет да ги пази. Един парижанин на име Дюпон ме предупреди:

— Играем по английската система, без жокер. Знаеш ли я?

— Да.

— Тогава раздавай. На теб се пада честта.

Скоростта, с която тези хора играеха, беше невероятна. Релансите трябваше да се правят светкавично, иначе раздаващият обявяваше „закъснял реланс“ и не ти оставаше нищо друго, освен да пасуваш. Тук открих една нова каста каторжници — картоиграчите. Те живееха от играта, за играта, в играта. Нищо друго не ги интересуваше. Забравяха всичко — кои са били, какво е наказанието им, по какъв начин биха могли да променят живота си. Независимо дали партньорът беше свестен тип, или обратното, те се интересуваха само от едно — от играта.

Играхме цяла нощ. Спряхме чак за кафето. Аз спечелих хиляда и триста франка. Тръгнах към леглото си, когато Паоло ме настигна и ми поиска двеста кинта, за да продължи с белот на две ръце. Трябваха му двеста кинта, а имаше само сто.

— На ти триста. После ще делим кяра — отвърнах аз.

— Благодаря ти, Папийон. Ти наистина си такъв, какъвто те описват. Ще станем приятели. — Протегна ми ръка, аз я стиснах и той си тръгна доволен и щастлив.

Клузио умря същата сутрин. Преди това, в момент на проблясък, казал на Шатал да не му дава повече морфин:

— Искам да съм на себе си, когато умирам. Искам приятелите ми да са до мен.

Беше изрично забранено да се влиза в стаята на тежко болните, но Шатал пое риска и благодарение на него другарят ни издъхна в нашите ръце. Аз му затворих очите. Матюрет не можеше да се съвземе от мъка.