Анри Шариер - Пеперудата

И така аз поех на път към основния лагер, обут с нови снежнобели панталони, с три ватенки в торбата и сламена шапка, придружаван от един копой. За да стигнем до малката административна постройка до лагера, трябваше да прекосим цялото плато. Минахме покрай болницата за надзиратели и четириметровата ограда, заобикаляща цялата наказателна колония. След като заобиколихме огромния правоъгълник, стигнахме до главния вход. „Наказателна колония на островите — сектор Роаял“. Огромната дървена врата зееше широко отворена. Сигурно имаше шест метра височина. Пазеха я два поста от по четирима надзиратели. На стол, отделно от тях, седеше някакъв офицер. Никакви пушки — всички носеха револвери, мотаеха се наоколо и шестима ключари араби.

Щом стигнах в преддверието, всички надзиратели наизлязоха. Началникът им, един корсиканец, издума:

— Ето го новия, при това е от класа.

Ключарите тръгнаха да ме пребъркват, но той ги сряза:

— Не го предизвиквайте да си извади играчките. Заповядай, влизай, Папийон. Без съмнение в специалната секция много твои приятели те очакват нетърпеливо. Казвам се Софрани. На добър час на островите!

— Благодаря, шефе. — И влязох в огромния двор, в който стърчаха три големи сгради. Последвах надзирателя и той ме заведе до една от тях. Над вратата й се мъдреше надпис „Постройка А — специален контингент“.

Вратата се отвори широко и надзирателят се провикна:

— Дежурният! — Появи се един стар каторжник.

— Ей го новия — рече шефът и си тръгна.

Влязох в голямо правоъгълно помещение, в което живееха сто и двадесет мъже. Както и в онази барака в Сен Лоран, от двете страни на стаята минаваха дълги железни пръти, които нощем се заключваха. Между стената и пръта бяха обтегнати груби платнища, служещи за легла. Наричаха ги хамаци, но нямаха нищо общо с истинските. Въпреки това бяха удобни и хигиенични. Над всяко легло бяха заковани по две дъски, на които човек можеше да си нареди личните вещи — на едната стоеше бельото, на другата — ако имаш провизии, личното ти канче и прочие. Между двете редици с хамаци се ширеше триметрова пътека, наричана стъргалото. Тук хората също живееха на малки тайфи. Някои от по двама души, други от по десет.

Едва бяхме влезли, и от всички страни наизскачаха облечени в бяло каторжници: „Папи, ела тук“, „Не, ела при нас“. Гранде обаче направо взе сака ми и отсече:

— Той ще е в моята тайфа.

Последвах го. Опънаха леглото ми.

— Ето ти пухена възглавница, момко — рече ми Гранде.

Срещнах куп стари приятели. Много корсиканци и марсилци, няколко парижани — всички тях ги познавах още от Франция, срещал ги бях в Санте, в Консиержери или по пътя за Гвиана. Учудвах се, че ги виждам в този момент:

— Не сте ли на работа по това време?

Всички избухнаха в смях.

— Хубава шега каза! Ако някой от това помещение работи, то никога не е за повече от един час на ден. После си се връща в тайфата.

Посрещнаха ме наистина топло. Надявах се, че отношението им ще се запази такова. Бързо обаче забелязах нещо, което не бях предвидил — въпреки няколкото дни, прекарани в болница, тепърва трябваше да привиквам да живея сред хора.

Станах свидетел и на нещо невероятно. Влезе един тип, облечен от главата до петите в бяло, с поднос, покрит от безупречно чиста памучна кърпа.

— Бифтеци, бифтеци, хайде на бифтеците — викаше той. Постепенно стигна и до нас, повдигна кърпата и отдолу се показа табла с бифтеци, подредени като във френска месарница. Явно беше, че Гранде е редовен клиент, защото не го попитаха дали ще иска, а направо колко да му завият.

— Пет.

— Рибица или плешка?

— Рибица. Колко ти дължа? Направи ми сметка наново, защото сега, като имаме един в повече, предишната вече не важи.

Продавачът на бифтеци извади тефтера си и започна да пресмята:

— Всичко сто тридесет и пет франка досега.

— Дръж и започваме от нулата. Човекът си тръгна, а Гранде ми каза:

— Тук, ако нямаш мангизи, направо загиваш. Съществуват начини да си ги набавяш непрекъснато — трябва да си изработиш далавера.

За престъпниците „далавера“ беше начинът, по който всеки се оправяше с паричните си проблеми. Готвачът от лагера продаваше на бифтеци месото, предназначено за самите затворници. Когато получеше доставките, отделяше за свои нужди кажи-речи половината. Приготвяше бифтеците от онези части, от които трябваше да прави рагу или някакво варено. Продаваше ги на надзирателите, по-точно на жените им или на по-заможните каторжници. Разбира се, нещо от спечеленото по този начин готвачът даваше на надзирателя, отговорен за работата в кухнята. Първото помещение, в което влизаше да предложи стоката си, винаги беше това на „опасните“ в постройка А — сиреч нашето.