Анри Шариер - Пеперудата

Тази непрекъсната търговска дейност донася много пари на островите и надзирателите имат сметка да я покровителстват. Отдадените на далаверите си хора по-лесно се управляват и по-леко привикват към новия си живот.

Педерастията има официален характер тук. Всички, включително и комендантът, знаят, че този и този е женен за този и този и когато го местят на друг остров, правят-струват, и изпращат другия при него. Освен ако не искат да му направят сечено.

От всички тези мъже едва ли могат да се намерят три на сто, които искат да избягат. Дори сред доживотните. Според тях единственият начин да се чупиш, е да те освободят от интерниране и да те върнат на континента — в Сен Лоран, Куру или Кайен. Но само интернираните за определен срок имат подобен шанс. За онези като мен единственият начин да се върнат на континента е да извършат убийство. Защото убийците ги съдят в Сен Лоран. Но тъй като, за да стигнеш до там, трябва предварително да си признаеш вината, рискуваш да ти друснат пет години изолатор. А не знаеш дали ще можеш да се възползваш от краткия престой в затвора на Сен Лоран (три месеца максимум), за да си уредиш бягство.

Можеш също да се опиташ да се измъкнеш от островите по медицински причини. Ако ти открият туберкулоза, те изпращат в лагера за туберкулозни, наричан „Новият лагер“, на двадесет и четири километра от Сен Лоран.

Други варианти са проказата и хроничната дизентерия. Сравнително лесно можеш да симулираш тези зарази, но пък е страшно опасно — слагат те за около две години в отделна постройка с болните от вида, който си избрал. Там вече само една крачка те дели от истинската проказа или туберкулоза. Една крачка, която е твърде лесно да направиш. А при дизентерията е почти невъзможно да избегнеш бацила.

И така, стоях си аз в постройка „А“ заедно със сто и двадесетимата ми приятели. Нужно ми беше да свикна да живея в тази общност, където всеки бързо получаваше своя етикет. Първо и най-важно, всички трябваше да научат, че не могат да ме нападат, без да се изложат на опасност. Когато ги свикнеш да се боят от теб, идва ред на копоите — понякога е хубаво да се демонстрира неподчинение, никога не бива да действаш по заповед на ключарите, дори ако рискуваш да имаш неприятности с надзирателите. Ако си играл на карти цяла нощ, на сутринта в никакъв случай няма да излизаш на проверка. Дежурният по стая ще обяви „Болен, на легло“. В останалите стаи надзирателите си позволяваха да влизат и да принуждават „болния“ да дойде на проверка. При нас — никога. С две думи — това, към което всички — от най-незначителния до шефовете, се стремяха, бе да осигурят спокойствие в каторгата.

Другарят ми Гранде, с който живеехме в една тайфа, бе марсилец, тридесет и пет годишен. Беше висок и кльощав, но много силен. Още във Франция си бяхме приятели. Срещахме се често в Тулон, Марсилия и Париж.

Той бе прочут касоразбивач. Имаше добро сърце, но понякога можеше да бъде много опасен. Него ден бях останал почти сам в огромното помещение. Дежурният метеше циментовия под. Мярнах един тип, който поправяше някакъв часовник, наместил на лявото си око специална лупа. Над хамака му върху дъските бяха подредени тридесетина часовници. Момчето изглеждаше на моя възраст, но косите му бяха съвършено побелели. Приближих се до него и погледнах как работи, после се опитах да завържа разговор. Той дори не надигна глава и остана безмълвен. Оттеглих се малко засегнат, излязох на двора и седнах при мивките. Там беше и Тити Белота, който се упражняваше с тесте чисто нови карти. Гъвкавите му пръсти сгъваха и разгъваха тридесет и двете карти с невиждана бързина. Без да спира фокусническите си номера, той ми подхвърли:

— Е, как е, приятел, добре ли се чувстваш на Роаял?

— Да, но днес нещо не съм на кеф. Трябва да се хвана на някаква работа, за да мога да напускам лагера. Днес ми се прииска да поговоря с онзи тип, дето поправя часовници, но той дори не ми отговори.

— Не се съмнявам, Папи, този тип не ще и да знае. Интересува се само от часовниците. Останалото — никакво внимание. Но да ти кажа, след всичко, което му се случи, има право да се държи като откачен. Всеки от нас би мръднал при подобни обстоятелства. Представяш ли си, този младок — а можем да го наричаме младок, защото няма още тридесет години, беше осъден на смърт през миналата година заради това, че изнасилил жената на един от копоите. Изнасилил, глупости! Той отдавна чукал господарката си, която била благоверна на началник-надзирателя бретонец. Работел у тях като „семейно момче“ и всеки път, когато бретонецът бил на служба, часовникарят шибал мацката. Само че допуснали една грешка — мадамата вече не го оставяла да пере и глади бельото. Почнала да се занимава самата тя с тази работа. Съпругът рогоносец си я знаел като мърла и мързелана, та затова много се зачудил и му се породили съмнения. Само че не можел да намери доказателство за унижението си. Тогава замислил начин да ги хване на местопрестъплението и да ги убие и двамата. Но си направил сметката без кръчмаря — тоест без хитростта на женската. Веднъж напуснал поста си само два часа, след като го бил застъпил, и помолил друг надзирател да го придружи до дома му под претекст, че иска да му подари парче шунка, получено от Франция. Прекрачил безшумно прага, но едва отворил вратата на къщата, обученият папагал се разкрещял: „Господарят си идва!“ Жената веднага се развикала: „Помощ! Изнасилват ме!“ И двамата копои нахлули в стаята точно в мига, когато тя се измъквала от обятията на каторжника. Без да може да разбере какво става, той скочил през прозореца, докато рогоносецът се опитвал да го улучи с пистолета си. Получил един куршум в рамото, а през това време онази мадама си изподрала с нокти циците и бузите и си разкъсала пеньоара. Часовникарят паднал на земята и бретонецът тъкмо се готвел да го довърши, но другият копой му попречил. Трябва да ти кажа, че онзи другият бил корсиканец и на секундата разбрал какви врели-некипели му надрънкал шефът за шунката, както и това, че никакво изнасилване никога не е имало. Но тъй като не можел нищо да направи, си затраял и се направил, че вярва. Часовникарят бил осъден на смърт. Дотук, приятелю, нищо необичайно. Едва сега историята започва да става интересна.