Анри Шариер - Пеперудата

Целият бях в слух. Не можех да се съвзема от чутото. Никога не бях гледал на нещата от този ъгъл.

— Изводът е — рече Кастели, — че ако си решил да бягаш, трябва да се захванеш с тази работа много, много внимателно. Преди да започнеш преговори с някой тип, освен ако не ти е близък приятел, премисли поне десет пъти.

Професионалният крадец с взлом Жан Кастели имаше рядко срещани воля и ум. Ненавиждаше насилието. Викаха му Античния. Миеше се само с марсилски сапун и ако ме усетеше, че съм използвал „Палмолив“, подхвърляше: „Вониш на педераст, бога ми! Мил си се с женски сапун!“ За съжаление беше на петдесет и две години, но пък се радваше на удивителна воля и енергичност. Веднъж ми каза:

— Знаеш ли, Папийон, човек би казал, че си мой син. Всекидневието на островите не те интересува. Храниш се добре, за да се чувстваш здрав и във форма, но никога няма да приемеш живота тук. Поздравявам те за това. Онези, които мислят като нас, могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Особено по въпроса за бягството. Вярно е, че се намират десетки, които плащат мило и драго, за да ги върнат обратно на континента и смятат да се чупят оттам. Но тук никой не вярва в бягството.

Старият Кастели ме отрупваше със съвети: да науча английски и всеки път, щом мога, да упражнявам испанския си с тукашния испанец. Даде ми съкратен учебник по испански. Както и френско-английски речник. Беше близък приятел с марсилеца Гардес, който беше спец по бягствата — беше правил вече два опита — веднъж от португалската каторга и втория път от континента. Имаше си свой възглед за начините да се чупи от островите. Кастели също знаеше някои неща. Гравон от Тулуза също кроеше планове. Само че мненията на тримата напълно се разминаваха. Затова реших да се захвана сам и повече да не обсъждам темата с други хора.

Неприятно бе да го приема, но нещата стояха така. Единствената точка, по която мненията на тримата съвпадаха, беше хазартът — смятаха, че си струва да се играе само заради парите, но е твърде опасно. Всеки момент можеше да ти се наложи да извадиш нож срещу първия натрапник, който дойде да се перчи. И тримата бяха хора на действието и се държаха много добре за възрастта си: Луи Гравон беше на четиридесет, Гардес — почти на петдесет.

Снощи имах случай да демонстрирам възгледите си пред всички. Някакъв от Ним се нахвърли с нож на дребно момче от Тулуза. Тулузанчето се викаше Сардината, а юначагата от Ним — Овена. Гол до кръста, Овена застана по средата на стъргалото с нож в ръка:

— Или ще ми плащаш по двадесет и пет франка за всяка игра на покер, или няма вече да играеш.

— Никога досега не сме заплащали правото си да играем на покер — отвърна Сардината. — Защо си се заял с мен, а не предизвикаш някой от водачите на маси?

— Много искаш да знаеш. Или плащаш, или не играеш, или се биеш.

— Няма да се бия.

— Навеждаш ми се, значи?

— Да. Защото рискувам да бъда ранен или направо убит от наглец като тебе, който никога не е бягал. Аз имам намерение да се чупя оттук, не съм съгласен да убивам или да ме убиват.

Всички чакахме да видим какво ще се случи. Гранде ми пошушна:

— Дребосъкът наистина е смелчага. Напълно е способен да избяга. Жалко, че не можем да се намесим.

Отворих ножа си и го скрих под бедрото си. Седях върху хамака на Гранде.

— Хайде, бъзливецо, ще плащаш, или няма повече да играеш? Казвай. — И онзи тръгна към Сардината. Тогава аз извиках:

— Затваряй си устата, Овньо, и остави момчето на мира.

— Луд ли си? — изшътка ми Гранде.

Без да мърдам от мястото си, все така затиснал ножа с бедро и с ръка на ръкохватката му, отговорих:

— Не, не съм луд и затова ме чуйте всички какво ще ви кажа. Ще дойда да се бия с тебе, Овньо, ако държиш на това, но първо искам да ти обясня — на теб и на останалите, че откак съм дошъл в това помещение, където сме повече от сто човека — и то все закоравели, забелязвам със срам, че най-хубавото, най-ценното, най-истинското нещо на света — бягството, не е на почит сред вас. Всеки, който е доказал, че има достатъчно смелост, за да избяга и да рискува по този начин живота си, трябва да заслужи нашето най-голямо уважение. Има ли някой, който да не мисли така? (Тишина.) Във всички ваши неписани правила липсва най-важното — задължението ви да уважавате, но и да подпомагате и подкрепяте бегълците. Никой от вас не е задължен да се чупи, а виждам, че повечето от вас са решили да уредят живота си тук. Но ако нямате смелостта да започнете отначало, поне отдавайте дължимото на онези, които я имат. Ако някой забрави този мъжки закон, ще трябва да се разправя с мен. Хайде сега, Овньо, ако все още искаш да се биеш, твой съм!