Анри Шариер - Пеперудата

— Шефе, тук убиха един.

— Кой?

— Карлино.

— А, добре.

Десет минути по-късно пристигнаха шестима копои:

— Къде е трупът?

— Там.

Видяха ножа, забоден в гърба на Карлино от долу на горе през хамака. Извадиха го.

— Носачи, изкарайте го.

Двама души го изнесоха върху носилка. Слънцето изгря. Трети звънец. Все още с кървавия нож в ръка, началник-надзирателят заповяда:

— Всички да се строят вън за проверка. Днес няма да има оправдания за болните.

Всички се изнизахме. Комендантът и останалите началници винаги присъстват на проверката. Започнаха да ни извикват. Щом стигнаха до Карлино, дежурният по стая отговори:

— Умря нощеска. Отнесоха го в моргата.

— Добре — рече копоят и продължи с извикванията. Когато се увериха, че всички сме налице, началникът на лагера вдигна високо ножа и запита:

— Познава ли някой този нож?

Никой не отговори.

— Виждал ли е някой убиеца?

Пълно мълчание.

— И така, както обикновено, никой нищо не знае. Всички да минат пред мен с протегнати напред ръце и после отивайте на работа. Всичко е както обикновено, господин комендант, нищо не ни позволява да идентифицираме убиеца.

— Следствието е приключено — рече комендантът. — Запазете ножа и закачете за него бележка, че е послужил за убийството на Карлино.

И това беше всичко. Върнах се в стаята и си легнах да поспя, защото цяла нощ не бях мигнал. Точно когато се унасях, си казах, че каторжникът не струва много нещо. Дори когато е бил убит по най-подъл начин, никой не си разваля спокойствието, за да открие истината. В очите на администрацията ние не струваме нищо. Имаме по-малко значение от кучетата.

Бях решил да започна работата си като клозетаджия в понеделник. Щях да излизам в четири и половина сутринта заедно с един приятел, за да почиствам цукалата в нашата сграда. Според правилника трябваше да изхвърляме лайната чак долу в морето. Само че ние се уговаряхме с биволаря да ни чака на определено място на платото, където минаваше циментов канал. Само за двадесет минути изпразвахме всички каци в канала и ливвахме отгоре три хиляди литра морска вода, довлечена от биволите в огромно ведро. За услугата плащахме по двадесет франка дневно на биволаря — симпатичен негър от Мартиника. Накрая помагахме на мръсотиите да се оттекат с помощта на твърда метла. При първия ми работен ден се изморих от носенето на каците, закачени на два дървени пръта. Надявах се, че скоро ще привикна към тежестта.

Новият ми другар изглеждаше много услужлив, но Галяни ме предупреди, че е изключително опасен тип. Извършил беше около седем убийства тук на островите. Неговата далавера бе да продава лайна. Всеки градинар трябваше сам да си осигурява тор. За целта се издълбаваше една дупка, изпълваше се със сухи листа и треви, а моят мартиниканец тайно занасяше една-две каци с нечистотии. Той естествено не можеше да се справя сам и аз трябваше да му помагам. Знаех обаче, че това, което правим, е голяма грешка, защото може да доведе до пренасяне на дизентерия чрез зеленчуците, а болестта ще засегне както надзирателите, така и каторжниците. Реших един ден, като го опозная по-добре, да му обясня всичко. Аз, разбира се, щях да му плащам за загубите, които понася след прекратяването на търговията си. Той си имаше и друго занимание — дялкаше разни неща от биволски рога. Що се отнася до риболова, каза, че не можел да ми даде никакъв съвет, но долу на кея Шапар или някой друг би ме упътил.

И така станах аз клозетаджия. Щом приключех с работата, взимах един душ, нахлузвах къси панталони и тръгвах да ловя риба където ми видят очите. Имах само едно задължение — да се връщам по обяд в лагера. Благодарение на Шапар не ми липсваха нито въдици, нито куки. Когато се връщах обратно с уловените барбуни, увиснали на прекараната през хрилете им тел, жените на надзирателите често ми подвикваха. Всички ми знаеха името. „Папийон, продайте ми две кила барбуни!“

— Болна ли сте?

— Не.

— Детето ви ли е болно?

— Не.

— Тогава няма да ви продам нито една риба.

Обикновено се радвах на добър улов, който раздавах на приятелите си в лагера. Понякога разменях риба за франзели, зеленчуци или плодове. Хората от моята тайфа ядяха риба поне веднъж на ден. Веднъж като се връщах с дузина тлъсти лангусти и седем-осем кила барбуни, минах покрай къщата на коменданта Баро. Една доста дебела жена ми подхвърли:

— Добър улов сте хванали, Папийон. А времето е лошо и другите риболовци се отказаха. Най-малко от петнадесет дни не съм вкусвала риба. Жалко, че не я продавате. От мъжа си знам, че отказвате да търгувате с жените на надзирателите.