Анри Шариер - Пеперудата

— Дачели, викайте хората един по един.

— Гранде?

— Тук.

— Излезте.

Той излезе навън и застана сам срещу четиридесетте копои. Дачели заповяда:

— Тръгвайте на работа.

— Не мога.

— Отказвате?

— Не, не отказвам, болен съм.

— Откога сте болен? Не рапортувахте за подобно нещо при първата проверка.

— Сутринта не бях болен, но сега съм.

Всичките шестдесет човека, които извикаха след него, отговориха по същия начин. Само един се осмели откровено да откаже да се подчини. Сигурно се надяваше, че ще го изпратят в Сен Лоран, за да го изправят пред военен съд. Когато го запитаха „Отказвате ли?“, той отвърна:

— Да, отказвам. Не, не и не! Трикратно не!

— Трикратно ли? Защо?

— Защото ми се повръща от вас. Категорично отказвам да работя за задници като вас.

Напрежението бе изключително високо. Копоите, и особено по-младите от тях, не понасяха да бъдат така унижавани от каторжниците. Само едно чакаха — най-малкия заплашителен жест, за да могат да се нахвърлят върху нас с пушките си, насочени засега към земята.

— Всички извикани досега — съблечете се до кожа! И марш напред към килиите!

Докато пускахме дрехите си на земята, от време на време се чуваше звън от падането на някой нож върху каменния под. В този момент пристигна докторът.

— Добре, спрете! Ето ви лекар. Бихте ли прегледали тези хора, докторе? Тези от тях, които не са болни, ще попаднат в карцера. Останалите ще се върнат в помещението.

— Шестдесет болни?

— Да, докторе, с изключение на този, който откровено отказа да работи.

— Да започнем по ред. Гранде, от какво се оплаквате? — запита лекарят.

— От тъпотията на копоите, докторе. Всички тук имаме дълги присъди, повечето доживотни. От островите не можем да избягаме. Така че, за да понасяме този живот, е нужно правилникът да се прилага към нас с повече гъвкавост и разбиране. Тази сутрин един надзирател се опита пред всички да удари с дръжката на мотиката наш другар, когото много уважаваме. При това в жеста му нямаше и помен от самозащита, тъй като човекът никого не бе заплашил. Единственото му прегрешение бе, че отказа да работи с мотика. Ето я истинската причина за колективната ни епидемия. Вие сам преценете дали сме прави. Докторът наведе глава, помисли около минута и каза:

— Санитар, пиши: „Поради колективно хранително отравяне надзирателят-санитар Еди-кой си да вземе необходимите мерки, като раздаде на всички каторжници, обявили се за болни, по двадесет грама очистително. Каторжникът X да бъде настанен в болница, за да преценим дали отказът му да работи е бил заявен в пълно съзнание.“

След което се обърна и си тръгна.

— Хайде всички в стаята! — извика заместник-комендантът. — Приберете си дрехите и не забравяйте да си вземете ножовете.

Него ден всички си останахме по леглата. Никой не можа да излезе навън, дори разносвачът на хляб. По обяд вместо да ни раздадат супа, пристигна санитарят заедно с двама помощници от нашите и домъкна дървен съд с очистително. Но можа да принуди само трима да си изпият дозите. Четвъртият симулира епилептична криза, падна върху съда и разля съдържанието. Така приключи този инцидент — само дето дежурният по стая бе накаран да почисти от пода очистителното.

Прекарах целия следобед в разговори с Жан Кастели. Той дойде да се храни при нас. Иначе живееше в една тайфа с Луи Гравон от Тулуза, който бе получил присъдата си заради кражби на скъпи кожи. Щом му споменах за бягство, и очите му светнаха. Рече ми:

— Миналата година за малко да се чупя, но ми мина котка път. Знаех си, че човек като теб няма да кротува. Само че, ако се опиташ да говориш на тукашните за бягство, ще те разберат, колкото ако им заговориш на китайски. От друга страна, ми прави впечатление, че все още не си опознал каторжниците от островите. Така както ги гледаш, трябва да знаеш, че осемдесет на сто от тях се чувстват тук сравнително щастливи. Каквото и да правиш, никой няма да те издаде. Убиват някого — няма свидетели. Ограбват друг — пак никой нищо не е видял.

Всички те защитават, независимо какво си сторил. Само от едно се боят каторжниците на островите — да не би някой да успее да избяга. Защото тогава цялото им относително спокойствие ще отиде по дяволите. Непрекъснато ще ги пребъркват, вече няма да могат да играят на карти или да слушат музика, защото китарите им ще бъдат изпочупени по време на пребъркванията. Няма да има вече шах, книги, дама, нищо! Няма да им позволяват дори да си майсторят разни боклуци. Всичко ще им бъде отнето. Ще пребъркват непрекъснато. Захарта, олиото, бифтеците, маслото ще изчезнат. Всички бегълци ги залавят още щом пристигнат на континента, някъде около Куру. Но тукашните власти въпреки това отбелязват бягството като сполучливо, тъй като участниците са успели да се измъкнат от островите. Затова налагат тежки наказания на копоите, които от своя страна си отмъщават на останалите.