Иван Голев - Смъртта на Плъха

— Шефе, сигурно си уморен. Как изобщо ти мина през ума да ми кажеш това? Че нали, ако не ми харесваше, да съм си отишла отдавна!

Навярно съм изглеждал доста безпомощно, защото тя пристъпи към мен и ме погали с топлата си длан — както се гали момче, което си е ударило коляното. Стоях с шкембето си пред нея и се чувствах глупав и същевременно щастлив.

— Съжалявам, че го цапардосах — казах между погалванията.

Тя дръпна ръката си и ме погледна изпод вежди.

— Това ли било? — Устните й уморено се разтеглиха и откриха белите й, малко вълчи зъби. — Не съжалявай. Той не го заслужава. Нито моите угризения, нито твоите.

Тя пристъпи още напред и върху бузата си усетих топлите й, нежни устни. За да не стоя като дърво, я притиснах леко към себе си — и за пръв път, откакто се бях върнал, разбрах, че няма да мога още дълго да плувам като леден айсберг покрай подобни слънчеви заливи.

Втората ми среща с професор Шиндов протече като между фронтови другари, видели се след четвърт век мирна разлъка. Опрял малкото си коремче в моя, той любовно ме опипваше, потупваше, галеше и удряше с юмруче, за да се увери, че времето не ме е превърнало в пух и прах. Навярно така посрещаше и пациентите си, пуснати за малко на свобода — с поглед, в който се четеше лек укор и думите: „Видяхте ли, че там няма нищо интересно!“

— Филибето, как си, как си? Загуби се, домъчня ми за теб! Сигурно си заловил много шпиони. Познах ли?

Отвърнах му, че шпионите ги ловят други приятелчета и го попитах не може ли да поседнем за пет минути в кабинета му.

— Не само че може, ами трябва. Ела, ще те почерпя един специален чай.

Влязохме, седнах, а той се засуети с термоса, от който сипа в две пластмасови чашки течност с цвета на урина при билирубин сто единици и видимо студена. Вкусът й пък се оказа на отвара от стари обувки — не че съм пил, но на такава ми заприлича. Оставих чашката и кимнах въодушевено.

— Страхотен е.

— Нали! Арабски. Не са луди тия с чалмите. Ако изпиеш два-три и тю-тю… — той завъртя пръсти около главата си, означаващо отплуване в пространството и погледът му придоби сладостно наркоманско изражение. След малко се върна на земята. — Какво те води насам?

— Професор Шиндов, бихте ли ми казали от какво точно беше болна госпожица Ефросина Пиперкова. Бяхте ми споменали нещо за депресия, за слухови и зрителни халюцинации…

— Добра памет, младежо. Харесваш ми. Чакай да питаме.

Той набра номера и отсреща вдигна нашата обща позната Пепчето. Додето го чаках да получи информацията, се прежалих и сръбнах пак от чашката. Имаше някакъв виц в този чай. Стори ми се също, че усетих първите симптоми на изобразеното с пръсти отплуване.

— Мерси, гълъбице моя златна. Ще те черпя една сладка старческа целувчица. Чао, чао! — Той затвори и постави малките си длани една до друга като пантофи пред леглото на отличник. — Спомних си. Твоята госпожица Пиперкова имаше депресионни и маниакални изяви, придружени с краткотраен ступор и делириумни пристъпи. Ясно ли ти е?

— Не съвсем.

— Как да ти го обясня. Мога да ти подаря един учебник.

— Благодаря, чета бавно.

— И сигурно мърдаш устни.

— Май да.

— О-о, я ела да те прегледаме. Може да излезе нещо любопитно.

— Не, професоре, шегувам се. Какво значи делириумни пристъпи?

— Еуфория, безсъние, припознаване, агресивност…

— Чакайте! Припознаване, казвате? В какъв смисъл.

— Ами в такъв. Среща те тази госпожица теб, мисли, че това съм аз и понеже ме обича, налита да те целува.

— Припознава се в хора, така ли?

— Може и в кучета. Не си ли чувал или виждал как пияници те бъркат с някой техен приятел.

Сетих се за Иван Мазгалов.

— Ясно, професор Шиндов. И това често ли е ставало с нея?

— Често, рядко! — тропна той по масата. — Това е болестно състояние, протича във времето. Кой може да ти каже колко пъти и кога?

Дали от чая, който взе да ми харесва, или от пъргавия професорски поглед и мозъкът ми се разпъргави. Като след дълго ровене в куп картончета от пъзел, картината пред мен изведнъж взе да придобива очертания, да се намества и прояснява. Помолих професора да видя отделението, където е лежала Ефросина, и след малко, маскиран с бяла престилка, се озовах сред рояк палави жени. Някои от тях ме изпиваха с поглед и аз побързах да се мушна в стаята на сестрите. Открих една, която помнеше Ефросина. Тя ми разказа интересна случка. Сбогувах се с професора, обещавайки му вечна дружба, и обзет от ведрост наредих на Жоро да ме върне вкъщи.