Иван Голев - Смъртта на Плъха

— Зала „Универсиада“ — каза тя и Жоро кимна изпълнително.

А аз се обърнах към нея.

— През последните дни доста се порових във вашия случай, госпожо Казакова. Може да се каже, че ви поопознах.

— И как ме намирате? — вирна тя нос, нелишена от кокетство.

— Интересна личност сте. С богато въображение. И освен това, навярно от вродена деликатност, често пъти предпочитате да спестите истината на хората.

— Така ли?

— Може и да греша. Но за едно нещо и мен ме въведохте в заблуждение.

— За какво?

— За това, че синът ви е бил с вас в нощта на пожара.

Тя отвори уста да поднови лъжата, но аз сложих пръст на устните си.

— Недейте. Като всяка майка, решили сте да го защитите от евентуално подозрение, но той не се нуждае от защита. Има алиби.

Тя леко въздъхна и изви глава към врата на Жоро, после пак ме погледна.

— Не се безпокойте, той е мой сътрудник. Освен това е ням като риба. Прав ли съм, Жоро?

— Мъ-хъ! — измуча той и аз едва не прихнах от бързия му рефлекс.

— Всичко е наред. Изкушавам се да ви задам и един друг въпрос, макар да не ми влиза в работата…

Замълчах, а тя се бореше със страха си, но победи любопитството.

— Нищо, задайте го.

— Защо е трябвало да лъжете Алекси, че не може да има деца?

На лицето й трепна краткотрайно смущение, последвано от зачатък на гняв. Даде си обаче сметка, че сама го бе пожелала, потули гнева и чертите й вече издаваха само умората на жена, преминала петдесетте.

— Млада бях, неопитна. Страх ме беше, че ако му кажа истината, ще ме зареже. А така стана обратното — той започна да ми се умилква, да ми угажда. Сметнах, че съм спечелила битката с него. Животът с един мъж е битка, господин Дяков. И ако жената я загуби, тежко й.

— Лъжата винаги излиза наяве — вметнах учтиво.

— Времето я посипва с пепел. Забравя се.

— Но във вашия случай не е станало така. Напротив, объркал ви се е животът.

— Защо? Бях разбрала, че не мога да имам свое дете, а пък като всяка жена исках да си имам. И тогава предложих на Алекси да си осиновим.

— Според него вие не сте искали, а той ви е увещавал.

— Нали сте детектив, бъдете психолог. Какво би станало, ако веднага се съгласях с него — нали щеше да е подозрително? Трябваше да се държа като ощетена, за да не вземе сам да се изследва. Така че успях да го заблудя. Но какво значение има това сега?

— Права сте, никакво.

Бяхме спрели на светофара на „Орлов мост“ и над главите ни светна синята лампа, подканяща шофьорите да угасят двигателите. Нищо такова, естествено, не се случи. Да имаше как, биха включили и резервните, ако притежаваха.

— Угаси бе, абориген — сопнах се на Жоро и той се почуди, но разбра какво искам и ме послуша. Усетих обаче, че ако не беше се направил на ням пред Нора и не беше последователен като дете в играта си, щеше да ми се озъби.

— Какво знаете за произхода на Манол?

— Каквото е нужно.

— Баща, майка?

— Баща му беше тираджия, а майка му студентка от лесотехническия. Взел я на стоп от Бургас и до Горубляне работата станала. Нито единият, нито другият са искали детето.

— Кога е роден Манол?

— На четиринайсети април хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година.

— Как мога да се уверя, че говорите истината?

— Данните се пазят. Ако е необходимо, ще ви помогна да ги получите.

— Благодаря.

Когато след няколко минути я оставихме пред блока на приятелката й и я изпратих с поглед, необяснима тъга ме сви за гърлото. Тупнах Жоро по рамото да тръгва по-бързо. Варка ме чакаше зад бюрото си. Бях я снабдил с няколко сборника кръстословици, но сега си помислих, че всъщност я бях завързал с вериги и като вампир ден след ден изпивах младия й живот.

— Шефе, утре ще дойде Пиперкова. Обади се преди час.

— Добре — измърморих и сума време се мотах из спалнята — преобличах се, лягах, ставах, мъчейки се да прогоня ненадейно обзелата ме безнадеждност. Варка почука на вратата.

— Да не ти е лошо?

— Не, не, идвам — казах и отидох при нея. — Слушай, ако искаш, можеш да напуснеш. Искам да кажа, не се чувствай задължена да стоиш по цял ден между тези стени. Ще ти платя за половин година напред, додето си намериш нещо по-добро.

Тя ме изгледа с очи като два внезапно опустели джоба.

— Защо, шефе? — попита тихо. — Не ме ли искаш вече?

— Напротив — ядосах се. — Искам те! — Прозвуча неприлично и това още повече ме раздразни.

— Просто не желая да погубвам живота ти, като те държа по цял ден тук!

Малките й гърди под широкия син пуловер се надигнаха и тя несъзнателно сложи шепите си върху тях, за да ги скрие.