Иван Голев - Смъртта на Плъха

— Няма бензин — каза той. — Никакъв.

— Здраве да има, — рекох. — Сам ли си на работа?

— Сам съм. За какво са ми други, и те да дремят ли!

— А колежката ти?

— Пепа? Отиде си в Кърнаре. Синът й заминава войник и ще стягат изпращането.

Кърнаре — Кърнаре. Открихме селото, после къщата и накрая самата Пепа, с престилка на кръста, да бели картофи в огромен леген. Когато се ръкувах с нея, лъхна ме миризмата на бензин. Не можах да определя само октановото му число.

Показах й картата си — тя я одобри с кимване.

— Хайде сега да видим силна ли ви е паметта. Август месец, вечер, събота срещу неделя. Една жълта жигула спира точно когато застъпвате на смяна. Двама софиянци, единият строен, другият жилав и дългокос, ви закачат, додето приемате бензиностанцията. Заплашвате ги, че няма да им напълните резервоара, но накрая кандисвате, защото те ви подаряват една роза. Знаете ли откъде е розата?

— От храстите, отде. После чак разбрах, ама тогава имаше много коли, щото отиваха на морето или се връщаха. Помня ги, разбира се, не се случва често някой да ти даде роза. Пък макар и от тия, дето ги поливам.

— Кога се сменяте?

— От дванайсет до дванайсет и половина.

Всичко пасваше. Двамата хашлаци наистина бяха минали оттук, заредили и продължили към морето. Естествено, бях проверил още в бензиностанцията в тетрадката за дежурствата дали не ставаше дума за друга дата. Не ставаше дума за друга дата. Нито пък беше възможно час по-късно двамата да се намираха в Драгалевци с факли в ръцете и шапки невидимки на главите. Манол Станилов и Бойко отпадаха първи от играта, макар да нямах нищо против, ако останеха последни.

— Това беше всичко. Къде е юнакът?

— Кой юнак? — попита жената.

— Който ще ходи да защитава отечеството от враговете.

— А-а… Не се спира. Дорде обиколи приятелките…

Жоро се ухили разбиращо, но забрави да си събере устата и аз го сръгах в ребрата. Пожелахме на майката и на бъдещия войник всичко най-хубаво, качихме се в колата и се прибрахме в София.

След като бях се захванал с алибитата, редно беше да продължа. Макар да не вярвах, че Нора Казакова щеше лично да вземе участие в палежа, отидох отново в „Обеля“, позвъних на вратата на съседката й и за свой късмет ударих с един куршум два заека.

— Сигурна съм — изрече плешивата пенсионерка с няколко наболи черни косъма на брадичката. — Запомних го, защото още щом разбрахме за пожара, с мъжа ми си рекохме: „Виж я тая чума, съпругът й горял, а тя през това време мърсува тук с онзи!“

— Кога дойде Карастоянов?

— Не знам кога е дошъл, но след студио хикс на няколко пъти му чух гласа през стената. Беше горещо, прозорците отворени, и техния, също, тъй че и оттам се чуваше. А после взе да скърца дивана им. Те и двамата са като малаци, можете да си представите какъв шум се вдига.

— И до колко часа това?

— Не знам, накрая заспах. То е и неудобно да слухтиш така. Ама като се чува!

Съседката на Нора ме изгледа с красноречиво възмущение, прекалено голямо, за да е искрено. Какво пък, мераците не окапват заедно с косата! Благодарих й за информацията и се понесохме с Жоро към „Хан Крум“. На бърза ръка бях елиминирал четирима важни заподозрени, но оставаше може би най-главният — самата Ефросина Пиперкова. Разговорът, който тя ми дължеше, навярно щеше да изясни всичко или почти всичко, но преди него трябваше да установя със сигурност липсата на връзка между детето-фантом, което тя беше родила, и Манол Станилов. А за целта все пак се налагаше да попритисна Нора Казакова.

Наближаваше краят на работното време и могъщото министерство, с чиято благословия се ползвах, изцеждаше на малки групи своите мълчаливи и спретнати служители. Бях се осведомил на пропуска, че Нора още не си е тръгнала и я зачаках, разхождайки се между входа и полегналия лъв. Ето я и нея. Внушителната й фигура изплува от здрачното преддверие и след кратко колебание пое в моята посока. След десетина крачки тя изведнъж ме видя. Устремът й се укроти, дори си помислих, че може да се върне, но гордостта й надделя над моментната слабост. Приближи се и дори ми протегна ръка.

— Как е, колега?

— Мерси, бива — отвърнах. — Мога ли да ви отнема малко време?

— Излизам от работа и главата ми е като балон. Много ли е спешно?

— На този свят има малко истински спешни неща. Но във ваш интерес е да не отлагаме.

— Отивам при една приятелка — подвоуми се тя.

— Мога ли да ви закарам. С кола съм.

Това реши въпроса. Отидохме до спрелия пред Сатиричния театър Жоро, помогнах й да се качи, седнах до нея и боязливо си помислих дали ладата няма да избие някой амортисьор.