Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Ами мисля, че Майка недоумяваше защо сте ме забелязали… и, да си призная, аз също. — Надявах се Мамеха да каже нещо, но тя си замълча. — Колкото до Хацумомо…

— Не си и губи времето да тълкуваш какво е казала тя. Вече знаеш, че ще се радва да види провала ти. Както всъщност и госпожа Нитта.

— Не разбирам защо Майка би искала да се проваля, като се има предвид, че ще спечели повече пари, ако успея.

— Но ако изплатиш дълговете си, преди да си навършила двайсет години, тя ще ми дължи доста пари. Вчера двете с нея сключихме своеобразен облог — каза Мамеха, докато прислужницата ни сервираше чай. — Не бих го направила, ако се съмнявах в успеха ти. Но стана ли твоя по-голяма сестра, трябва също така да си наясно, че имам много строги условия.

Очаквах да ми ги каже, но тя само ме изгледа намръщено и продължи:

— Наистина, Чийо, трябва да престанеш да духаш чая си. Така приличаш на селянка! Остави го на масата, докато изстине.

— Съжалявам. Не си давах сметка, че го правя.

— Време е да го осъзнаеш — една гейша трябва много да внимава какво впечатление прави на околните. И, както вече качах, имам строги условия. Като начало очаквам да правиш каквото ти казвам, без да ме разпитваш или да се съмняваш в каквото и да било. Знам, че често не си слушала Хацумомо и госпожа Нитта. Ти може да си имаш оправдание за това, но според мен, ако си била по-послушна, нямаше да те е сполетяла нито една от бедите, които си преживяла.

Мамеха беше напълно права. Оттогава светът доста се е променил, но в моето детство ако едно момиче не слушаше по-възрастните, винаги биваше поставяно на мястото му.

— Преди няколко години се наех с две нови по-малки сестри — продължи Мамеха. — Едната се стараеше много, но другата кръшкаше. Един ден я доведох тук и й обясних, че няма да търпя повече да ме прави на глупачка, ала нищо не излезе. На следващия месец я изпъдих да си търси друга сестра.

— Мамеха сан, обещавам, че подобно нещо никога няма да се случи с мен — отвърнах. — Благодарение на вас се чувствам като кораб, усетил за пръв път вкуса на океана. Никога няма да си простя, ако ви разочаровам.

— Да, добре, чудесно, но аз не говоря само за това колко старателно трябва да работиш. Ще се наложи да внимаваш и да не се оставяш Хацумомо да те мами. И, за бога, не прави нищо, което да увеличи и без това ужасните ти дългове. Не чупи дори и чаша!

Обещах й да внимавам, но трябва да си призная, че като си помислех за номерата на Хацумомо… не бях съвсем сигурна как ще успея да се защитя, ако тя се опиташе да ме измами.

— Има още нещо — продължи Мамеха. — Всичко, което обсъждаме двете, трябва да си остане между нас. Не бива да казваш нищичко на Хацумомо. Дори да сме си говорили само за времето, разбираш ли? Ако попита какво съм казала, трябва да й отвърнеш: „О, Хацумомо сан, Мамеха сан никога не казва нищо интересно! Още щом го чуя, то мигом ми излита от ума. Тя е най-глупавият човек на света!“

Отвърнах, че съм разбрала.

— Хацумомо е доста умна. Изтървеш ли и най-нищожния намек, ще се изненадаш колко много неща ще й станат ясни. — Изведнъж Мамеха се наклони към мен и извика гневно: — За какво си говорехте вчера двете, когато ви видях на улицата?

— За нищо, госпожо — отвърнах. И въпреки че тя продължаваше да ме гледа свирепо, бях толкова сащисана, че не можех да продължа.

— Какво значи нищо? По-добре ми отговори, малка глупачке, или нощес, докато спиш, ще ти сипя туш в ухото!

Потрябва ми известно време, докато проумея, че Мамеха се опитва да имитира Хацумомо. Боя се, че имитацията не беше много сполучлива, но след като разбрах замисъла й, подех:

— Честно казано, Хацумомо сан, Мамеха сан винаги изрича най-глупавите неща на света! Никога не мога да ги запомня. Те просто се топят като снежинки в съзнанието ми. Сигурна ли сте, че ни видяхте да разговаряме вчера? Защото, ако наистина сме разговаряли, изобщо не си спомням…

Мамеха продължи още известно време с неумелата си имитация на Хацумомо и накрая каза, че съм се справила добре. Не бях толкова сигурна, че е така. Да съм подложена на разпит от Мамеха, дори когато тя се опитваше да се държи като Хацумомо, не беше същото, като да се преструвам на спокойна пред самата Хацумомо.

През двете години, откакто Майка сложи край на уроците ми, бях забравила повечето от наученото. Да не говорим, че не бях и научила кой знае колко, защото съзнанието ми беше заето с други мисли. Затова, когато се върнах в училището, след като Мамеха се съгласи да бъде моя по-голяма сестра, чувствах най-откровено, че за пръв път започвам да уча.