Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Повече от всичко исках още веднъж да зърна гладката кожа на лицето му, широките вежди, подобните на мрамор клепки над добрите му очи, но помежду ни зееше огромна бездна — ние бяхме от различни светове. Най-накрая стрелнах поглед, макар че пламнах, и веднага погледнах настрани, тъй че той едва ли разбра, че очите му срещнаха моите. Но как да опиша какво видях в този миг? Гледаше ме както музикант гледа своя инструмент миг преди да засвири на него — с разбиране и със самочувствие, че го владее. Изпитах чувството, че може да ме види цялата, като да съм част от него. Колко щастлива бих била да съм инструментът, на който този мъж свири!

След миг той бръкна в джоба си и извади нещо.

— Обичаш ли сладки сливи или вишни?

— Господине? Искате да кажете… да ям?

— Преди малко минах покрай сергия, където продаваха настърган лед със сироп от сливи и вишни. Не бях опитвал такова нещо, докато не пораснах, но щях да ги обичам като дете, сигурен съм. Вземи тази монета и си купи. Вземи и носната ми кърпа, за да се избършеш след това.

И с тези думи той сложи монетата в средата на кърпата, сви я на вързопче и ми я подаде.

От мига, в който ме заговори, съвсем бях забравила, че търся знак за бъдещето си. Но щом видях вързопчето — бе досущ като савана на пеперудата, разбрах, че най-сетне съм открила знака. Взех кърпичката, поклоних се ниско от признателност и се опитах да обясня с думи колко съм му благодарна, макар че думите, сигурна съм, не можеха да изразят истинската дълбочината на чувствата ми. Не му благодарях за парата, нито, че си направи труда да спре да ми помогне. Благодарях му за… за нещо, което не съм сигурна, че и сега мога да обясня. Задето ми даде да разбера, че на света има и нещо друго освен жестокост, предполагам.

Гледах го с болка в сърцето как се отдалечава — макар да беше приятна болка, ако изобщо съществува подобно нещо. Искам да кажа, че ако си прекарал вечер, по-вълнуваща от всяка друга в живота ти, тъгуваш, когато тя свърши. Но същевременно си и благодарен, че изобщо се е случила. Кратката среща с председателя ме промени от момиче, изправено пред доживотна пустота, в момиче с цел в живота. Може да е странно, че обикновена среща на улицата доведе до такава промяна. Но такъв е понякога животът, нали? А и аз наистина съм сигурна, че ако бяхте видели онова, което аз видях, и бяхте изпитали моите чувства, и с вас щеше да се случи същото.

Щом той се загуби от погледа ми, хукнах да търся продавача на настърган лед. Денят не беше особено горещ и не умирах за настърган лед, но така щях да продължа срещата си с председателя. Затова си купих книжна фуния настърган лед със сироп от вишни, върнах се и седнах на същата онази каменна стена. Вкусът на сиропа бе великолепен. Защото бях толкова развълнувана, предполагам. Ако бях гейша като онази на име Идзуко, реших аз, мъж като председателя щеше да прекарва часове с мен. Не бях си представяла, че ще завиждам на гейша. Вярно, че бях докарана в Киото тъкмо с тази цел, но до този момент бях готова да избягам, стига да ми се удадеше възможност. А ето че разбрах нещо, което бях пропуснала. Проблемът беше не да стана гейша, а да съм гейша. Да станеш гейша… това едва ли бе цел в живота. Но да си гейша вече ми се струваше като стъпало към нещо друго. Ако не грешах, то председателят бе навярно на не повече от четирийсет и пет години. Много гейши бяха постигнали невероятен успех докъм двайсетата си година. Самата Идзуко едва ли имаше повече от двайсет и пет. Аз бях все още дете, почти на дванайсет… но след още дванайсет щях да съм прехвърлила двайсетте. А председателят? Той нямаше да е по-стар от господин Танака.

Монетата от председателя беше много по-едра, отколкото ми трябваше за фуния настърган лед. Държах в ръката си рестото — три монети с различна форма. Най-напред реших да ги запазя завинаги, но после проумях, че мога да ги използвам за нещо много по-важно.

Хукнах към булевард Шиджо и не спрях да тичам края му в източната част на Гион, където беше храмът „Гион“. Изкачих стъпалата, но бях прекалено уплашена за да мина под портата с двукрил покрив, и заобиколих. Минах през покрития с дребен чакъл двор, изкачих още стълби и минах през портата тории на самия храм. Там хвърлих монетите в кутията за пожертвования — пари, които може би щяха да ми стигнат да се махна от Гион — и оповестих на боговете, че съм пред тях, като плеснах три пъти с ръце и се поклоних. После със затворени очи и сбрани ръце помолих да ми разрешат някак да стана гейша. Готова бях да страдам всякакви уроци, да понеса всякакви мъки в замяна на възможността да привлека отново вниманието на човек като председателя.