Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

— Вземи го най-сетне де!

По-късно на път за училището го развих, за да видя отново украшенията. Едното беше черен лакиран гребен с формата на залязващо слънце, със златни цветя по края, а другото — пръчица от светло дърво, завършваща с две перли, които придържаха миниатюрна сфера от янтар.

Изчаках последния звънец. Момичета в синьо-бели кимона се изсипаха на двора. Хацумомо ме съзря, преди аз да я забележа, и приближи с още една гейша. Може би се удивлявате защо изобщо ходеше на училище, след като вече беше съвършена танцьорка и със сигурност знаеше всичко необходимо, за да бъде гейша. Но и най-известните гейши през цялата си кариера — някои дори на петдесет и на шейсет години — продължаваха да взимат уроци, за да се усъвършенстват.

— Я гледай — извика Хацумомо на приятелката си. — Помислих, че е бурен. Виж колко е високо! — Това беше начинът й да ми се присмива, че съм вече с един пръст по-висока от нея.

— Изпраща ме Леля, госпожо — изрекох. — За да разбера за украшения за коса сте откраднали снощи.

Усмивката й изчезна. Тя грабна вързопчето от ръката ми го разгърна.

— Ама те не са мои… Откъде ги взе?

— О, Хацумомо сан! — обади се другата гейша. — Не помниш ли? Ти и Канако си свалихте украшенията, докато играехте онази глупава игра със съдията Увадзуми. Канако сигурно си е тръгнала с твоите, а ти с нейните.

— Отвратително! — извика Хацумомо. — Кога Канако си е мила, мислиш, главата за последен път? Така или иначе, нейната окия е до твоята. Ще ми направиш ли услугата да й ги предадеш? Кажи й, че по-късно ще мина да си прибера моите, тъй че да не си мисли да ги присвои.

Другата гейша взе украшенията и си тръгна.

— О, Чийо, почакай — спря ме Хацумомо. — Искам да ти покажа нещо. Онова момиче ей там, дето излиза през портата. Името й е Ичикими.

Погледнах Ичикими, но Хацумомо като че не се канеше да ми казва нещо повече за нея.

— Не я познавам — отвърнах.

— Не, разбира се. Тя не е нищо особено. Глуповата и непохватна, сякаш е саката. Но си мислех, че ще ти е интересно да узнаеш, че тя ще стане гейша, а ти никога.

Едва ли би могла да ми каже нещо по-жестоко. Вече година и половина бях обречена на робията да съм прислужница. Имах чувството, че животът ми лежи пред мен като дълга пътека, която не води доникъде. Не казвам, че исках непременно да стана гейша. Но със сигурност не исках да остана прислужница. Дълго стоях в градината на училището и наблюдавах как момичетата — мои връстнички, разговарят оживено и минават на групи край мен. Сигурно просто отиваха да обядват, но за мен те вървяха от едно важно нещо към друго и животът им имаше цел, докато мен не ме очакваше нищо по-очарователно от това да търкам камъните в двора. Градината опустя и аз се притесних, че може би точно това е знакът, който чакам — че другите момичета ще напредват в живота и ще ме оставят далеч назад. Тази мисъл така ме уплаши, че не издържах повече да стоя сама. Тръгнах към булевард Шиджо и завих към река Камогава. Огромни знамена пред театър „Минамидза“ оповестяваха следобедното представление на пиеса Кабуки със заглавие „Шибараку“. Тя е една от най-известните в жанра, макар по онова време да нямах ни най-малка представа от театър Кабуки. Тълпи от хора се изкачваха по стълбите и се вливаха в сградата. Сред мъжете в тъмни европейски костюми или кимона се отличаваха няколко гейши в ярки одеяния. Бяха като есенни листа върху мътната повърхност на река. И тук отново видях как животът тече край мен, радостно възбуден.

Избягах от булеварда и хукнах надолу по улицата край Ширакава, но дори там бе пълно със забързани мъже и гейши, чийто живот бе пълен с цели. Свърнах към реката, за да потуша болката от тази мисъл, но колко жестоко! Дори нейните води течаха бавно, устремени към цел — река Камогава, а оттам към Осакския залив и Вътрешно море. Изглежда, навсякъде ме очакваше едно и също послание. Хвърлих се върху ниската каменна стена край потока и заплаках. Бях самотен остров сред океана, без минало, но и без бъдеще. Скоро изпаднах в такова състояние, че човешки глас не можеше, струваше ми се, да стигне до мен. Но ето че чух един мъж да казва:

— Защо? Денят е прекалено хубав, за да си толкова нещастна.

Обикновено по улиците на Гион никой мъж не би обърнал внимание на момиче като мен, особено след като проявявах глупостта да плача. И да ме забележеше, със сигурност не би ме заговорил, освен да ме отпъди от пътя си или да ме отмине. Но този мъж не само си направи труда да ми заговори, а и го правеше много любезно. Обърна се към мен, като към млада дама — дъщеря на добър приятел, да речем. За части от секундата си представих свят, съвършено различен от този, който познавах, свят, в който се отнасят с мен безпристрастно, дори мило — свят, в който бащите не продават дъщерите си. Шумът и гълчавата на толкова много хора, чийто живот имаше цел, изведнъж сякаш секна. Или поне аз престанах да ги чувам. А когато се надигнах и погледнах мъжа, изпитах чувството, че съм оставила мъката си там, на каменната стена.