Артър Голдън - Мемоарите на една гейша

Най-искрено твой,

Много преди Леля да дочете писмото, сълзите бяха започнали да се изливат от очите ми като водата от кипящо гърне. Защото би било достатъчно ужасно да узная, че е умряла майка ми или че е умрял баща ми. Но да разбера така, изведнъж, че и двамата са си отишли и съм сам-сама и че сестра ми също е изчезнала навеки за мен… В миг съзнанието ми се разпадна като разбита ваза. Почувствах се загубена дори тук, в стаята.

Ще ме помислите за много наивна, задето месеци наред бях таила надеждата, че мама е все още жива. Но имах толкова малко неща, за които да се надявам, че бих се вкопчила, предполагам, в каквото и да било. Леля беше много мила с мен, докато се опитвах да се съвзема, и повтаряше:

— Дръж се, Чийо, дръж се. Никой от нас не може да направи нищо повече на този свят.

Когато най-сетне си възвърнах способността да говоря, я помолих да постави дъсчиците някъде, където няма да ги виждам, и да се моли вместо мен — аз нямах сили да го сторя. Тя отклони молбата ми и заяви, че би трябвало да се срамувам, дори от мисълта да обърна гръб на предците си. Помогна ми да наредя дъсчиците на полица близо до долния край на стълбата, където можех да се моля пред тях всяка сутрин.

— Никога не ги забравяй, Чийо чан — каза ми. — Те са единственото нещо, останало ти от детството.

Около шейсет и петия ми рожден ден една приятелка ми изпрати статия, която бе открила някъде, озаглавена „Двайсетте най-големи гейши в миналото на Гион“. Или може би трийсетте, не помня. Но името ми беше в списъка, придружено с кратък текст за мен, включително и че съм родена в Киото, което, разбира се, не беше истина. Мога да ви уверя също така, че не бях една от големите гейши на Гион. Някои, хора се затрудняват да определят разликата между нещо голямо и нещо, за което просто са чували. Във всеки случай щях да съм щастлива да свърша като неудачна и нещастна гейша подобно на толкова други бедни момичета, ако господин Танака не ми бе писал, за да ми съобщи, че родителите ми са починали и че вероятно никога повече няма да видя сестра си.

Ще си спомните, сигурна съм, думите ми, че онзи следобед, когато за пръв път срещнах господин Танака, беше най-прекрасният, а ведно с това и най-ужасният в живота ми. Може би не е нужно да обяснявам защо най-ужасният, но навярно се питате как е възможно да съм си въобразявала, че би могъл и да ми донесе нещо добро. Вярно, че дотогава господин Танака ми бе причинил само страдания. Но също така и промени завинаги кръгозора ми. Животът ни наподобява течаща по хълм вода, която следва горе-долу една посока, докато не се сблъскаме с нещо, което да ни принуди да намерим нова посока. Ако изобщо не го бях срещнала, животът ми щеше да е обикновен поток, спускащ се от залитащата ни къща към океана. Но господин Танака промени всичко това, като ме изпрати в големия свят. Ала да те изпратят в големия свят не е непременно същото, като да оставиш зад себе си родния си дом. Когато писмото му дойде, бях прекарала вече повече от шест месеца в Гион и през цялото това време нито за миг не бях преставала да вярвам, че все някога ще намеря другаде по-добър живот с поне част от семейството, което винаги съм познавала. Само едната ми половина беше в Гион — другата обитаваше мечтите да си ида у дома. Затова мечтите са толкова опасно нещо. Те изтляват като огън и понякога те изпепеляват напълно.

През остатъка от пролетта и през цялото лято след писмото се чувствах като загубило се в мъглата край езеро дете. Дните се изнизваха в безпорядък един подир друг. Освен постоянното чувство за мъка и страх помня само отделни парчета от случилото се. Една студена зимна вечер седях дълго в стаята на прислугата, наблюдавах как снегът се трупа тихо в малкия двор и си представих баща ми да кашля на самотната маса в самотния ни дом, и майка ми — толкова крехка, че тялото й едва докосва постелята. Залитайки, тръгнах навън, за да се опитам да избягам от мъката си, но нима можем да избягаме от мъката в душата си?

После рано през пролетта, година след ужасната вест за семейството ми, нещо се случи. Беше през април, когато вишните отново цъфтяха, може би дори след година от деня, в който пристигна писмото на господин Танака. Вече бях близо дванайсетгодишна и започвах да изглеждам малко по-женствена, макар Пити да си беше все същото момиченце.

Бях вече почти стигнала ръста, до който щях да порасна. Тялото ми щеше да си остане още година-две все така тънко и кокалесто като вейка, но лицето ми вече бе загубило детската си мекота и се бе изострило около брадичката и скулите. Освен това беше станало по-широко и придаваше на очите ми идеална форма на бадем. Преди мъжете по улицата не ми обръщаха повече внимание, отколкото ако бях гълъб, а сега вече се заглеждаха в мен. Намирах за странно да бъда обект на внимание, след като толкова дълго изобщо не ме бяха забелязвали.