Кен Годард - Двойно прикритие

Веднага след като главният сержант се увери, че всички са по местата си, той вдигна дясната си ръка: „Тръгни!“ Уинтърсоул наблюдаваше с професионално спокойствие как рейнджърите атакуваха склада. Трясък на автомати изпълни нощния въздух, докато мятащите и търкалящи се войници изстрелваха препокриващи се откоси, които дупчеха металните стени на сградата.

После се чу звукът от смяната на празните пълнители с нови.

И после гробна тишина, прекъсвана единствено от тихото шепнене:

— О, по дяволите.

Друг глас, определено женски и много уплашен, прошепна:

— Помощ, прецакаха ни.

— Едно-две, докладвай накратко! — незабавно нареди Уинтърсоул.

Отново минута пълна тишина.

— Имаме… проблем… вътре, главен сержант — прошепна с разтреперан глас оръжейният специалист на екипа.

— Извадете ни оттук, главен сержант — молеше женският глас.

— Едно-две към Едно-едно, разрешете оттегляне — прошепна оръжейният специалист. — Невъзможно, Едно-две. Задръж позицията — нареди Уинтърсоул. — Виждате ли Лайтстоун?

Отново продължителна тишина, после тихо:

— Не знам, главен сержант.

Уинтърсоул замига, невярващ на ушите си.

— Тогава иди и виж, ефрейтор — нареди с бавен, много ясен и определено заплашителен тон водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника.

Този път последва много по-дълга тишина.

— Не можем, главен сержант.

Прозаичните думи от безспорно най-твърдия член на екипа накараха Уинтърсоул моментално да скочи на крака. Той притича до притворената странична врата на склада и инстинктивно премести предпазителя на своя М-16 на автоматична стрелба.

Уинтърсоул спря с насочен автомат и направи знак на Едно-седем от другата страна на входа. Младият войник без колебание се хвърли през вратата и изстреля целия пълнител в тъмното. Куршумите зазвънтяхав стените на склада… После се претърколи на пода, механично го изхвърли и посегна за пълен с лявата си ръка.

На мига, в който чу Едно-седем да пада на пода, Уинтърсоул рязко блъсна вратата с рамо и скочи през нея, с пръст върху спусъка на М-16, готов да убие първото нещо, което се мръдне… Но изведнъж застина, зашеметен и неразбиращ, втренчен в невероятната гледка пред себе си.

— Боже господи… — прошепна Едно-седем, но Уинтърсоул не му обърна внимание, усещайки доста необичайни тръпки от страх да полазват тялото му. Стотици бавно движещи се очи и крака, които блестяха в различно съчетание на яркочервено и преливащо синьо в яркозеления визьор на очилата за нощно виждане…

И после шестте, много по-големи ярки очи, които светеха в далечния ъгъл на склада до главния вход.

Водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника пристъпи към стотиците бавно движещи се, яркочервени и сини същества и започна да осъзнава нещата.

Змии и паяци?

После той стъпи върху нещо меко.

Какво, по дяволите…

В този момент плътен глас с южнокалифорнийски акцент извика пред вратата на склада:

— ГОВОРИ СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ ЛАРИ ПАКСТЪН ОТ АГЕНЦИЯТА ЗА ОХРАНА НА ОКОЛНАТА СРЕДА. ОБГРАДИЛИ СМЕ СКЛАДА. ХВЪРЛЕТЕ ОРЪЖИЕТО ПРЕЗ ВРАТАТА И ИЗЛЕЗТЕ С ВДИГНАТИ РЪЦЕ!

— Глупости! — изрева Уинтърсоул, извъртя се и изпразни пълнителя през стената на склада.

След като заповяда на екипа си да не мърда, Уинтърсоул спокойно коленичи на бетонния под, зареди оръжието си и зачака.

— Какво мислиш? — попита Лари Пакстън. Той се свиваше зад най-голямото дърво, което успя да открие около паркинга на склада, здраво стиснал полуавтоматичния „Смит и Уесън“.

— Според мен, определено звучи като „не“ — отвърна Боби ла Грейдж, залегнал по очи до съседното дърво. Бившият детектив от отдел „Убийства“ в Сан Диего държеше на прицел главния вход на склада с 12-калибровата си пушка помпа.

— Така и си помислих.

Водачът на екип „Браво“ въздъхна и бавно се изправи зад дървото. Сега, под сипещите се 5,56-милиметрови куршуми, вече определено насочени срещу тях, то му изглеждаше много тънко.

— Е, опитайте го и вие, момчета! — изкрещя той и внимателно изстреля два 10-милиметрови куршума в металната стена на склада.

Моментално последва трясък от разбити стъкла… и няколко минути по-късно силен писък.

— Предавате ли се? — изкрещя Пакстън. Гробна тишина.

— Попитах, предавате ли се? Пак тишина.

— В СЛУЧАЙ, ЧЕ СЕ ЧУДИТЕ, ОНЕЗИ ЖЪЛТИ НЕЩА НА ПОДА СА КРОКОДИЛИ, ТАРАНТУЛИТЕ ХАПЯТ И АКО ЩЕТЕ ВЯРВАЙТЕ, НО ВСЯКА ОТ ОНЕЗИ ЗМИИ Е ОТРОВНА…

Никакъв отговор.