Кен Годард - Двойно прикритие

— Ето, вземи го — прошепна Лайтстоун, като подаде на Богс тежкия пистолет.

— Благодаря — отвърна шепнешком Богс между виковете и ругатните. — Вземи го ти. Аз дори не мога да стана.

— Ще се справиш ли, ако изгася осветлението и те оставя тук с тоя хлапак?

— Ох, по дяволите, да — отвърна Богс с изтощено шепнене.

— Тогава продължи да викаш и псуваш, но се прикрий — тихо му нареди Лайтстоун. — И дръж главата си ниско. Всеки момент може да стане страхотна суматоха.

Лайтстоун изгаси лампата и изчезна в мрака.

Наведен зад бараката, за да се скрие от силните лъчи на прожекторите, които сега трептяха около импровизираната съдебна зала, Лайтстоун нагласи микрофона и слушалката и настрои уреда за нощно виждане, който взе от рейнджъра.

И когато вече виждаше в ярки контрастни образи и можеше ясно да чува резките реплики, разменяни между Уинтърсоул и екипа му, който се криеше в гората около базата, той започна да се приближава към мотаещата се насамнатам тълпа.

Лайтстоун търсеше Такахара и Уинтърсоул, но когато се приближи, наброи най-малко двадесет души, които се навъртаха около хамбара. Членовете на Избраната бригада, пленниците от екип „Чарли“… И по-малка група, състояща се от трима късо подстригани мъже, със сини дънки, ботуши и пухени якета, които очевидно спореха на около двадесет и пет метра от входа на хамбара с полковник Райе и с други трима членове на Бригадата, въоръжени с автомати. Забеляза още един член на Бригадата, който охраняваше вързаната Наташа Марашенко с пистолет, опрян в тила й.

Хайде, Майк, къде си?

Минаха няколко минути, преди Хенри Лайтстоун да забележи, че единият от мъжете в дънки, ботуши и пухено яке — този, който спореше със самозвания полковник — му изглежда познат.

Когато мъжът се обърна, за да съобщи нещо на колегите си, Лайтстоун се усмихна.

Грайнърд.

Е, проклет да съм. Какво правиш тук?

Но преди Лайтстоун да успее да асимилира неочакваното присъствие на стария си противник, в слушалката му прозвуча студен глас:

— Едно-едно към Едно-четири, какво е положението?

Отговори ми. Веднага!

„По дяволите!“ — помисли си Лайтстоун и трескаво продължи да оглежда терена. Знаеше, че Уинтърсоул няма да чака дълго отговора.

Хайде, Майк, къде си?

— Едно-четири. Какво е твоето… — запита Уинтърсоул отново по пращящата връзка. Само че този път го прекъсна плътен разярен глас.

— Ако искаш да говориш с малкия, сержант, довлечи си задника тук! — дрезгаво изсъска Уинтър Богс. — А междувременно ти и твоите играчкивойници сте арестувани. — В слушалката ясно отекна звукът от зареждането на пистолет.

Богс, идиот такъв!

Почти мигновено Лайтстоун разпозна фигурата на главен сержант Аран Уинтърсоул, който също се извърна към бараката, вече разбрал фаталната си грешка. Но после познат глас прогърмя отдясно в тъмнината:

— ХЕНРИ, ВНИМАВАЙ, ЗАД ТЕБ!

Лайтстоун имаше само миг за да разпознае гласа на Майк Такахара, преди да усети нападателя и да се наведе под светкавичния удар от приклада. Той се извъртя и подсече отдолу с крак връхлитащия противник. Чу трясъка на пластмасовия приклад на автомата върху скалата, но после загуби устройството си за нощно виждане, когато мускулестият рейнджър го удари с длан отстрани в тила. Едва не нацели смъртоносно гърлото му, но Лайтстоун все пак успя да се отклони на време.

Като действаше инстинктивно в тъмнината, Лайтстоун отби нова атака и трета… После вряза лакът в лицето на младия войник, или в там, където според него трябваше да бъде, чу стонове от болка, успя да блокира мускулестата ръка на врага си, силно я изви и я измъкна от ставата на рамото му.

Войникът изкрещя и се замята в тъмното. Лайтстоун приклекна и заопипва земята, за да открие очилата и предавателя си, когато лъчите на два мощни прожектора се насочиха в лицето му.

— ЛАЙТСТОУН? КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ПРАВИШ ТАМ?! — изрева познат глас, докато се опитваше да прикрие очите си.

Аха, определено Грайнърд.

— ХЕНРИ, ИДИОТ ТАКЪВ!

Карла?

Какво става…

В мига, когато се чуха двете реплики, насочени към Хенри Лайтстоун, тичащият към бараката Уинтърсоул внезапно спря и се обърна срещу него с насочен автомат М-16… После, осветен веднага от прожекторите, сержантът извади дистанционния си взривател и натисна бутоните. Дъжд от 5,56-милиметрови куршуми обсипа скалите на няколко сантиметра от главата му, но Уинтърсоул успя да се гмурне в тъмното. И тогава хамбарът изригна в ярък пламък, последван от силна експлозия, и стотици килограми изгнили дъски, мръсотия и разложена пилешка тор полетяха във всички посоки.