Кен Годард - Двойно прикритие

— Нищо полезно или любезно — отвърна младежът, като гледаше напрегнато към гърчещата се торба на по-малко от метър от крака му.

— И така, господин специален агент Богс? — попита Лайтстоун с тих почти шепнещ глас. — Ще ни съдействаш ли? Или ще ме принудиш да съкратя останалата част от живота ти и да я направя много нещастна?

— Зависи — процеди Уилбър Богс през кървавите си устни.

Според Лайтстоун учудващо спокойно, предвид обстоятелствата. — Какво има в торбата?

— Нищо, което да ти хареса. — Лайтстоун приклекна, леко изви върха на торбата, отвърза шнура и после задържа горния край разхлабен с една ръка, за да се образува малък отвор.

Той изчака, докато змията се показа през дупката… После с бързо движение я грабна точно зад главата и я издърпа от торбата.

Видът на черночервената змия — обикновена змия, боядисана и донесена от Майк Такахара от склада, — обезумяло извиваща дебелото си, над еднометрово тяло около дясната ръка на Хенри Лайтстоун, накара и двамата рейнджъри да се дръпнат още по-назад. Въпреки че беше здраво вързан за стола и не можеше да мърда, Уилбър Богс само критично изучаваше змията.

— Откъде, по дяволите, я намери? — попита подозрително той.

Много по-късно Лайтстоун разбра, че опитен агентприродозащитник като Богс определено щеше да се досети, че обикновените черни змии са нещо обикновено само за северозападното крайбрежие на Тихия океан. Всъщност, доколкото той знаеше, освен онези на екип „Браво“ и може би няколко в зоологическите градини те просто не съществуваха по тези места…

Но преди той да измисли какво да отговори, Уинтърсоул го прекъсна:

— Няма значение къде я е открил. Трябва да се тревожиш какво ще направи с нея…

Оживени гласове и бягащи стъпки прекъснаха главния сержант и той отвори вратата на бараката, за да влезе един от другите рейнджъри.

— Главен сержант, агенти на ФБР пред базата.

— Колко?

Младият войник се поколеба.

— Ами мисля двама или трима. Спрели са ги на входа на базата. Когато тръгнах насам, караха се с полковник Райе и той нареди да заведат пленниците в хамбара, за да започне съда.

— Какво е нашето положение?

— Ние отстъпихме… надалеч.

— Отлично — усмихна се Уинтърсоул, като се обърна към Лайтстоун и младия войник. — Изкопчете информацията за Лайтстоун от него! Веднага! — нареди той. — И дръжте микрофоните си включени. Искам да чувам какво става. — И преди Лайтстоун да успее да каже или направи нещо друго, той изчезна.

Младежът прекъсна мислите на Хенри, който се беше вторачил във вратата на бараката, забравил за извиващата се в ръката му змия, докато се опитваше да проумее последните събития.

— Нали чу сержанта, нямаме време — напомни му той. — Хайде, действай.

— Аха, прав си — съгласи се Лайтстоун и после нехайно подхвърли гърчещата се змия в ръцете на другия мъж.

Войникът инстинктивно улови змията, после ужас замени изненадата върху лицето му. Той изкрещя пронизително, когато змията се уви около него и заби зъбите си в палеца му.

Лайтстоун бързо грабна змията за опашката и рязко я измъкна от ръката на младия рейнджър. Залюля я, леко удари главата й в стола на Богс… и веднага мушна зашеметеното влечуго обратно в торбата.

— Не се панирай, извадих отровата й, преди да я донеса тук.

Няма достатъчно, за да те убие — тихо увери Лайтстоун втренчения в ухапания си палец войник от екипа за откриване и унищожаване на противника. После, преди младият рейнджър да успее да реагира, Лайтстоун го удари с коляно няколко пъти в корема и го довърши с остър удар зад врата. Младежът се свлече на пода.

Уилбър Богс мълчаливо го наблюдаваше с широко отворени очи. Лайтстоун вдигна показалец до горната си устна, докато разхлаби микрофона на яката си. След като остави микрофона до краката на Богс, той се наведе и прошепна в ухото му:

— Всичко е наред. Аз съм Хенри Лайтстоун от екип „Браво“. А сега, веднага — нареди той, като посочи радиопредавателя на пода, — викай колкото се може по-силно и с подбрани думички!

За чест на Богс долната му челюст увисна само за миг, преди да се опомни… И той изрева силно и много реалистично. Агонизиращ вик, последван от мрънкаща ругатня.

— Добре — захили се Лайтстоун. — Продължавай.

Докато Уилбър Богс продължаваше да крещи, да псува и да тропа със стола си, Хенри бързо разряза лепенката около китките, ръцете и краката му. Веднага след като освободи Богс, той бързо коленичи, прибра кобура с пистолета, очилата за нощно виждане и радиопредавателя на младия войник, после претърси джобовете на якето му за дистанционния взривател.