Кен Годард - Двойно прикритие

За миг Хенри Лайтстоун зърна главен сержант Уинтърсоул да пада върху земята, пометен от ударната вълна на взривените торби тор — и най-малко на килограм С-4, който Майк Такахара май беше пропуснал да открие, защото Лайтстоун не можеше да си представи, че едно тренировъчно устройство, военно или каквото и да е, ще предизвика подобна експлозия. После… вече поставил обратно очилата си за нощно виждане… съзря удивителната гледка. Избраната бригада, Наташа Марашенко и другите от екип „Чарли“, Ал Грайнърд и неговите колеги от ФБР, всичките стояха зашеметени, а по тях се стичаха струйки разложена пилешка тор.

Лайтстоун продължи отчаяното търсене, този път на автомата М-16, който нападателят му беше загубил, когато някакъв женски глас закрещя:

— ДИВА ПАТИЦА! ДИВА ПАТИЦА!

Разгневеният глас на главен сержант Аран Уинтърсоул изръмжа в слушалката на Лайтстоун:

— Едно-едно към боен екип „Едно“, мишена Едно-шестнадесет е специален агент Хенри Лайтстоун… Носи предавателя на Едно-четири. Хванете това копеле! Веднага!

Щом разбра, че останалите членове на екипа за откриване и унищожаване на противника го обграждат, Хенри Лайтстоун заряза търсенето на автомата.

И побягна.

Първите петдесет метра бяха най-лошите, защото Хенри Лайтстоун знаеше със стопроцентова сигурност, че се намира в смъртоносния обхват на обучените рейнджъри, въоръжени с автомати М-16. Той пълзеше на ръце и колене, метна се встрани няколко пъти, за да избегне от свистящите отвсякъде 5,56-милиметрови куршуми, които пръскаха парчета кора, клони и камъни в лицето и дрехите му.

После се чуха изстрели от 12-калиброва пушка и автоматичен пистолет с високоскоростни куршуми. Някъде отзад, предпо-ложи той, но беше твърде зает, за да се безпокои за тези неща, докато се опитваше да се измъкне от тъмните фигури, които упо-рито се промъкваха след него, за да го обградят.

Но когато навлезе по-дълбоко в гората и дебелите борове и ели се сгъстиха, автоматичната стрелба понамаля, което му вдъхна надежда… Той продължи да бяга, като се мъчеше да потисне болката в краката и изгарящите си дробове, подтикван от звуците на ботушите, които разпръскваха малки камъчета и скърцаха тихо върху дебелия килим от сухи борови иглички.

В един момент чу женски глас да пита нещо — но Уинтърсоул мигновено я сряза да пази тишина.

На половината път до целта си Лайтстоун спря да отдъхне, пое си дълбоко няколко пъти дъх, за да напълни дробовете си с кислорода, необходим за бързо пулсиращите му мускули. Единственото, което успяваше да чуе в слушалките, бяха звуците от собственото му тежко дишане.

„Ето защо не иска да разговарят — досети се Лайтстоун. — Мога да ги чуя… което означава, че и те ме чуват.“ — Той поклати разочаровано глава и бързо изключи микрофона.

Лайтстоун продължи да бяга по лъкатушещата пътека, треперейки да не навехне глезена си на случаен камък или корен. За миг обмисли да се върне и да се опита да залови някой от преследвачите от засада, за да вземе автомата му, но мигновено отхвърли тази идея. Знаеше, че ако спре — или направи каквото и да е, вместо да бяга, — обучените войници щяха да заобикалят и да убият невъоръжената си мишена с швейцарска точност.

Затова той продължи задъхания си бяг, като спираше само за секунди да провери компаса си и да събере още малко сили… Накрая се измъкна от високите вековни дървета, прескочи плиткия поток и заподскача по стръмния склон към откритото поле.

Той спря за миг, погледна назад, видя две тъмни фигури да се появяват в края на гората и с последни сили се заклатушка към тъмния склад.

Главен сержант Аран Уинтърсоул залегна с насочен автомат и изчака, докато двама от членовете на бойния му екип сигнализират, че са готови.

После той заповяда на фигурата, която лежеше до него, да провери за топлинно излъчване най-близката, леко отворена странична врата на склада.

Азария поклати глава.

— Улавям топли предмети, но не се движат — прошепна тя, докато внимателно продължаваше да изучава склада с инфрачервения си прицел.

— Момент — поправи се тя. — Улавям топлина и движение. Като че ли пълзят между стената и пода.

— Колко? — запита Уинтърсоул.

— Две… не три, най-малко три мишени. Определено три.

— Къде?

— В далечния ъгъл, срещу отворената врата, близо до главния вход с решетката — уверено докладва специалистът по комуникации.

Уинтърсоул бързо сигнализира с ръка на Едно-две, оръжейния специалист, за местоположението на трите мишени в склада и нареди на ефрейтора и колегата му да влязат през страничната врата, докато той и другите чакаха навън, готови да повалят всеки, който се опита да избяга.