Уилям Гибсън - Нулев брояч

— Не ми причинявай това. — Отново в спалнята. Тясната тоалетна. Бутна настрани завеската от евтини бели пластмасови ленти — увиснала пластмасова етажерка. Домъкна дунапрена с петното и се покатери на него, токчетата й потъваха, за да прокара ръце по дължината на шперплатовата подставка, и откри в далечния ъгъл твърдо сгънато парче хартия, правоъгълно и синьо. Разгърна го, забелязвайки как са се олющили ноктите, които беше лакирала толкова внимателно, и намери номера, който той беше записал със зелен фулмастер на празния пакет Голоаз.

На вратата се почука.

И гласът на Пако:

— Марли? Ехо? Какво е станало?

Тя пъхна хартийката под колана на дънките и се обърна, за да срещне спокойните му, сериозни очи.

— Ален — каза тя. — Мъртъв е.

Той видя Лукас за последен път пред една голяма стара общинска сграда на Мадисън Авеню. И така го помнеше след това: едър черен мъж в строг черен костюм, тръгнал да се качва в дългата си черна кола, едната черна, меко лъсната обувка вече на пухкавия килим във вътрешността на Ахмед, другата все още на напукания бетон на тротоара.

Джаки стоеше до Боби, и лицето й беше засенчено от широката периферия на накачената със златни джунджурии шапка, и на врата й имаше завързана оранжева копринена кърпа.

— Погрижи се сега за нашия млад приятел — каза Лукас, насочвайки върха на бастуна си към нея. — Той не е останал без врагове, нашият Брояч.

— Че кой е? — рече Джаки.

— Ще се грижа за себе си сам — заяви Боби, отхвърляйки идеята, че Джаки е по-оправна от него, въпреки че знаеше, че тя почти със сигурност е.

— По-добре недей — каза Лукас, и бастунът се завъртя и насочи към очите на Боби. — Агломератът е заплетено място, мойто момче. Нещата рядко са каквото изглеждат. — За да илюстрира идеята си, той направи нещо с бастуна, от което дългите медни издатъци под дръжката плавно се отвориха в един миг, и се разтегнаха като спици на чадър, всеки един блестящ като бръснач, с връх като игла. След това изчезнаха, и широката врата на Ахмед се затръшна със звука на бронирана плоча.

Джаки се разсмя.

— По дяволите. Лукас още носи тази тояга за трепане. Вече едър адвокат, но улицата си оставя белега върху теб. Предполагам, че е от полза…

— Адвокат?

Тя го изгледа.

— Да не ти пука, сладур. Просто ела с мен, прави каквото ти кажа, и всичко ще е наред.

Ахмед се вля в рядкото движение, и водач на педикаб безсмислено засвирка след отдалечаващата се медна броня с ръчна тромба.

След това тя постави маникюрираната си, със златни пръстени ръка на рамото му и го поведе по пресечката, покрай спяща купчина омотани в парцали скитници, в бавно пробуждащия се свят на Хипермарт.

Четиринайсет етажа, беше казала Джаки, и Боби подсвирна.

— Всичкото като това?

Тя кимна, сипвайки с лъжицата кафяви едри кристали захар върху тъмната пяна на повърхността на кафето си. Седяха на покрити с извити линии кастиронови столчета до мраморния тезгях на малко павилионче, където момиче на възрастта на Боби, с коса, боядисана и лакирана във формата на нещо като гръбен стабилизатор, действуваше по копчетата и ръчките на голяма стара машина с медни резервоари и куполи и горелки и орли с разперени хромирани криле. Тезгяхът по начало беше представлявал нещо друго; Боби виждаше къде единият край беше очукан като дълга извита издатина, за да може да се вмести между две боядисани в зелено стоманени колони.

— Харесва ли ти, а? — Тя поръси пяната с канела от тежка стара стъклена солница. — Толкова далече от Баритаун, колкото изобщо си бил понякога.

Боби кимна. Очите му бяха объркани от хилядите цветове и повърхности на нещата на пазара, и дори от самия пазар. Като че ли нямаше никаква подреденост, никакъв намек за някаква централна планираща институция. Усуканите коридори се извиваха от мястото пред павилиона за еспресо. Като че ли нямаше и никакво централно осветление. Червен и син неон блестяха до бялото съскане на примусов фенер, а една будка, тъкмо отваряна от брадат мъж с кожени панталони, като че ли беше осветена от свещи, и меката им светлина се отразяваше от стотици полирани месингови катарами, окачени на фона на червеното и черното на стари парцали. Над целия пазар се носеше сутрешен шум, кашляне и прочистване на гърла. Син охранителен автомат Тошиба се показа от един коридор, влачейки очукана пластмасова количка, отрупана със зелени пластмасови пакети с боклук. Някой беше залепил голяма пластмасова глава на кукла на горната част на Тошибата, над групираните камери и сензори, усмихнато синеоко изделие, което някога е било правено с намерението да наподобява чертите на симстимова звезда, без да нарушава авторските права на Sense/Net. Розовата глава с платинова коса, обвързана с наниз бледосини пластмасови перли, се клатеше абсурдно, докато роботът се движеше. Боби се разсмя.