Уилям Гибсън - Нулев брояч

И слабият лъч освети сребристите кабели, смазани и блестящи, люлеещи се леко в празната шахта, върхът на десния й ботуш вече излязъл на сантиметри извън ожуления стоманен ръб на плочата, на която тя стоеше; ръката й автоматично насочи лъча надолу в ужас, надолу върху прашния, покрит с боклуци покрив на кабината два етажа по-долу. Тя забеляза невероятно количество детайли за секундите, когато фенерчето й светеше в шахтата. Имаше чувството, че е мъничка подводница, носеща се над върховете на някакво дълбоко морско дъно, и слабичкият лъч светлина се движи по тиня, несмущавана от столетия: меко легло от древни пухкави сажди, изсъхнало сиво нещо — употребяван кондом, ярките отразяващи светлината очи на смачкани парченца метално фолио, тънкото сиво резервоарче и бялото бутало на диабетична спринцовка… Тя стискаше ръба на вратата толкова силно, че ставите на пръстите я заболяха. Много бавно премести тежестта си назад, надалече от дупката. Още една крачка и изключи фенерчето.

— По дяволите — каза тя. — Ох, Господи…

Намери вратата към стълбището, включи фенерчето отново и започна да се изкачва. След осем етажа безчувствеността започна да изчезва, и тя вече трепереше, и сълзите разваляха грима й.

Потропа отново на вратата. Беше талашитена, ламинирана с отблъскваща имитация на розово дърво, зърната на литографията различими в светлината на единствената биофлуоресцентна ивица в дългия коридор.

— По дяволите, Ален? Ален!

Късогледото рибешко око на мъничката шпионка гледаше през нея, празно и отсъствуващо. В коридора миришеше отвратително, престояли миризми от готвено със синтетична подправка в тях.

Пробва дръжката, топката се завъртя, евтината мед беше мазна и студена, и чантата с парите внезапно натежава, ремъкът се впива в рамото й. Вратата се отваря лесно. Къса ивица от оранжев килим, с неправилни розови правоъгълници, десетилетна мръсотия утъпкана в рязко очертана следа от хиляди наематели и техни посетители…

— Ален? — Миризма на черни френски цигари, почти успокояваща.

И го намира там в същата тази водниста светлина, сребриста светлина, другите блокове-кули безлични зад правоъгълника на прозореца, на фона на бледото дъждовно небе, и той лежи свит като дете на отвратителния оранжев килим, гърбът му като въпросителен знак под изпънатото бутилково зелено велурено яке, лявата му ръка разперена над ухото, бели пръсти с лек синкав оттенък в основата на ноктите.

Тя коленичи и докосна шията му. Знаеше. Зад прозореца дъждът се плъзгаше надолу завинаги. Взе главата му в скута си с разтворени крака, държеше го, разтърсваше го, люлееше го, глухото тъжно животински остро чувство изпълваше голия правоъгълник на стаята… След известно време забеляза острото нещо под дланта му, гладкия край на много тънка и много твърда жица от неръждаема стомана, който стърчеше от ухото му, между разтворените пръсти.

Грозно, грозно, това не беше начин да се умре, гневът я изправи на ръка с пръсти, свити като нокти. За да разучи тихата стая, където той беше умрял. Нямаше следи от него, нищо, освен парцаливото му куфарче. Отвори го и намери два бележника на спирала с новички и чисти страници, непрочетен, но много модерен роман, кутийка кибритени клечки и полупразен син пакет Голоаз. Подвързаният с кожа тефтер от Браунс го нямаше. Тя потупа якето му, плъзна пръсти по джобовете, но той беше изчезнал.

Не, помисли си тя, ти не би го записал там, нали? Но ти никога не можеше да си спомниш телефон или адрес, нали? Тя огледа отново стаята. Беше я обхванало странно спокойствие. Налагаше ти се да си записваш, но ти беше потаен, и не вярваше на малкото ми тефтерче от Браунс, не: ти можеше да срещнеш момиче в някое кафе и да си запишеш телефона й върху кибритена кутийка или на парче хартия и да го забравиш, и аз да го намеря след седмици, докато подреждам нещата ти.

Тя влезе в мъничката спалня. Там имаше яркочервен сгъваем стол и дюшек от евтин жълт дунапрен, който служеше за легло. На него имаше кафяво пеперудообразно петно от менструална кръв. Тя го вдигна, но под него нямаше нищо.

— Трябва да си бил разтревожен, — каза тя, гласът й трепереше от бяс, който не се опитваше да разбере, ръцете й бяха студени, по-студени от тези на Ален, докато тя ги прокарваше по червените тапети, търсейки някой отлепил се ръб, някое място за криене. — Горкият глупав лайнар. Горкият глупав мъртъв лайнар.

Нищо. Отново във всекидневната, и беше някак изумена от това, че той не се е помръднал; очакваше той да скочи, да каже здрасти, да размаха няколкото сантиметра жица за шеги. Свали обувките му. Те имаха нужда от лепене и нови токове. Погледна в тях, опипа подплатата. Нищо.