Уилям Гибсън - Мона Лиза Овърдрайв

Плъзгавия, или Плъзгав Хенри, е един от тези без ВИН, но Джейн Трета, Континуитет, Боби, всички са насочвали вниманието си към него. За Джейн Трета той служи като фокус на малък възел асоциации: тя приравнява неговия продължаващ ритуал на конструиране, катарзисната му реакция на хемо-наказателната травма, със собствените й провалили се опити да унищожи в себе си съсипаните мечти за Тесие-Ашпул. В коридорите на паметта на Джейн Трета, Анджи често се е натъквала на една зала, където автомат с ръце като паешки крака разбърква остатъците от обърканата и кратка история на „Блуждаещ лъч“ — един акт на непрекъснат колаж. И Боби й подава и други спомени, измъкнати от човека на изкуството, докато се свързва с вавилонската библиотека на Джейн Трета: неговата тъжна, бавна, подобна на детска игра работа на равнината, наречена Кучешката пустош, издигайки отново форми от болка и памет.

Долу в студения мрак на пода на Фабриката, една от кинетичните скулптури на Плъзгавия, контролирана от подпрограма на Боби, откъсва лявата ръка на друг наемник, използвайки механизъм, отвинтен преди две лета от селскостопанска машина китайско производство. Наемникът, чието име и ВИН избълбукват през Анджи като горещи сребристи мехури, умира с буза върху лявата обувка на Ситната Птичка.

От всички хора в тази стая, единствено Боби не присъствува тук като данни. И Боби не е съсипаното нещо пред нея, привързано с колани и одеала, с брадичка, покрита с изсъхнала повърната материя, нито пък бодрото, познато й лице, гледащо към нея от монитор върху работната маса на Джентри. Дали Боби не е правоъгълният масивен блок памет, завинтен над носилката?

И тя престъпва през проточили се дюни от покрит с мръсни петна розов сатен, под небе от стоманени инструменти, най-сетне свободна от стаята и данните й.

Бригита върви до нея, и го няма натискът, няма я празнотата на нощта, и звукът на кошера. Няма ги свещите. И Континуитет също е тук, представен от крачеща драскулица от сребристи пайети, която някак си й напомня за Хилтън Суифт на брега в Малибу.

— По-добре ли си? — пита Бригита.

— Много по-добре, благодаря.

— И аз мислех така.

— Защо Континуитет е тук?

— Защото той е твой братовчед, изграден от биочипове на Маас. Защото е млад. Отиваме с теб на твоята венчавка.

— Но коя си ти, Бригита? Коя си ти всъщност?

— Аз съм съобщението, което твоят баща трябваше да напише. Аз съм знаците, които той изписа в главата ти. — Бригита се привежда към нея. — Бъди добра с Континуитет. Той се бои, че в тромавостта си си е спечелил неудоволствието ти.

Драскулицата от пайети притичва напред, през сатенените дюни, за да съобщи за пристигането на невястата.

Апаратчето на Маас-Неотек все още беше топло на пипане, и бялата пластмасова подставка под него беше обезцветена, като от топлина. Миришеше като на горящ косъм…

Синините по лицето на Въшката потъмняваха пред очите й. Беше я пратил до нощното шкафче за една износена кутия от пури, пълна с хапчета и дермадискове, беше разтворил яката си, откъсвайки копчето, и беше лепнал три от адхезивните дискове върху кожата си, бяла като порцелан.

Тя му помогна да направи примка от парче оптичен кабел.

— Но Колин беше казал, че тя е забравила…

— Аз не съм — каза той, и пое въздух през зъби, окачвайки ръката си на примката. — Изглежда като да се е случило, поне засега. Ще продължи известно време… — Той се намръщи.

— Съжалявам…

— Всичко е наред. Сали ми каза. За майка ти, имам предвид.

— Да… — Тя не погледна настрани. — Тя се самоуби. В Токио…

— Която и да е била, това не беше тя.

— Апаратчето… — Тя погледна към масата за закуска.

— Тя го изгори. За него обаче няма значение. Той още е там вътре. Успя да се измъкне. С какво се е захванала, значи, нашата Сали?

— Води Анжела Митчел със себе си. Тръгнала е да намери нещото, откъдето тръгва всичко това. Където бяхме ние. Място, наречено Ню Джърси.

Телефонът иззвъня.

Бащата на Кумико, главата и раменете му, се появиха на широкия екран над телефона на Въшката. Той носеше черния си костюм, часовника си Ролекс, и съзвездие малки знаци за старшинство на ревера си. Кумико си помисли, че той изглежда много уморен, уморен и много сериозен, един сериозен мъж зад гладката тъмна повърхност на бюрото си в своя кабинет. Виждайки го там, тя съжали, че Сали не беше звъннала от будка с камера. Щеше да е много радостна да види Сали отново. Сега обаче това вероятно беше невъзможно.