Уилям Гибсън - Мона Лиза Овърдрайв

— Виж ги тези — беше казала тя. — Знаят. Просто са дошли да съберат остатъците. Sense/Net. Аз си обирам крушите.

Чери изломоти, че те също си тръгват, тя и Плъзгавия. Плъзгавия сви рамене, след това се ухили и я обхвана с ръка.

— Ами аз?

Моли погледна към нея. Или така изглеждаше. Трудно беше да се каже с тези очила. За секунда над долната й устна се показа бял зъб. След това тя каза:

— Моят съвет е да стоиш тук. Остави ги да се оправят сами. Ти не си направила абсолютно нищо. Нито пък нещо от това е твоя идея. Мисля, че ще бъдат свестни с теб, или поне ще опитат. Да, остани.

Мона не можеше да разбере това, но се чувстваше толкова смазана, толкова кофти от гадостта след мага, че не можеше да спори.

И след това те просто изчезнаха, по въжето надолу и изчезнаха, и всичко беше просто така, хората си тръгват и вече никога не ги виждаш повече. Тя погледна назад към стаята и видя Джентри да крачи напред-назад пред книгите си, и да прокарва върха на пръста си по тях, като че ли търси някоя точно определена. Беше метнал одеало върху носилката.

И тя просто се спусна, и така и никога не разбра дали Джентри намери онази книга, или не, но това си беше както си беше, и тя също се спусна по въжето, и това не беше толкова лесно, колкото изглеждаше от Моли и Плъзгавия, особено ако се чувстваш както се чувстваше Мона, защото Мона се чувстваше близо до причерняване, и ръцете и краката й като че ли някак си не работеха добре, тя трябваше да се концентрира, за да ги накара да се движат, и носът и гърлото й се бяха подули отвътре, така че тя не забеляза черния тип, докато не се спусна чак додолу.

Той стоеше там долу и гледаше към нещото като голям паяк, което не се движеше изобщо. Вдигна поглед, когато токът на обувката й застърга по металната площадка. И в лицето му имаше нещо много тъжно, когато я видя, но то изчезна, и той се изкачваше по металните стъпала, бавно и спокойно, и като се приближи, тя започна да се чуди дали той е наистина черен. Не точно цветът, той определено беше, но имаше нещо особено във формата на плешивия му череп, в ъглите на лицето му, не приличаше на никой, който тя да е виждала преди. Беше висок, много висок. Носеше дълго черно палто от толкова фина кожа, че тя се движеше като коприна.

— Здравей, миси — каза той, когато застана пред нея, пресегна се и вдигна брадичката й така, че тя гледаше право в ахатовите очи със златни петънца, каквито никой на света нямаше. Дългите пръсти докосваха съвсем леко брадичката й.

— Миси, — каза той, — на колко години си?

— Шестнайсет…

— Имаш нужда от подстрижка — каза той, и в това как го каза имаше нещо много сериозно.

— Анджи е там горе — рече тя и посочи, когато гласът й се върна. — Тя е…

— Шът.

Тя чу шум на метал някъде далече в голямото старо здание, и след това запалване на мотор. Екранопланът, помисли си тя, дето Моли го беше вкарала направо вътре.

Черният мъж вдигна вежди, само дето нямаше никакви вежди.

— Приятели? — Той отпусна ръка.

Тя кимна.

— Това добре — каза той, и пое ръката й, за да й помогне при спускането по стълбите. Най-долу, все още държейки ръката й, той я преведе около остатъците на мостчето. Там имаше някой умрял, камуфлажен костюм и едно от тези неща за силен глас, като на полицията.

— Суифт, — викна се черният мъж, през цялото това високо празно пространство, между черните мрежи на прозорците без стъкла, черни линии върху бялото небе, зимно утро, — намерих я.

— Но аз не съм тя…

И там оттатък, където големите врати стояха отворени, на фона на небето и снега и ръждата, тя видя да крачи насам някакъв костюмар, с отворено палто и връзка, развята от вятъра, и екранопланът на Моли профуча покрай него, навън през същите тези врати, и той дори не го погледна, защото гледаше към Мона.

— Аз не съм Анджи — каза тя, и се замисли дали да му каже какво беше видяла, Анджи и онзи момък заедно на онзи малък екран, точно преди той да угасне.

— Знам, — каза черният мъж, — но то си е върху теб.

Възнесение. Иде възнесение.

Жената ги отведе до екраноплан, паркиран вътре във Фабриката, ако можеш да кажеш паркиран, когато предницата му е сплескана в бетонна подставка за инструменти. Беше бял товарник с изписано КАТОДЕН КАТАЙ върху задните врати, и Плъзгавия се учуди кога ли тя е успяла да го вкара вътре, без той да я чуе. Може би докато Боби Брояча правеше оная диверсия с коптера.

Алефът тежеше, като че ли носиш малък двигател.

Не му се искаше да гледа към Вещицата, защото по остриетата й имаше кръв, и той не я беше правил за това. Наоколо лежаха няколко тела, или части от тях; той не погледна и натам.