Нийл Геймън: Звезден прах

Жената нетърпеливо помръдна уши.

— За почти осемнайсет години не съм поискала от тебе нищо, Тристан Торн. А сега, когато за пръв път искам от теб някаква дреболия, ти ми отказваш. Питам те аз, Тристан, така ли трябва да се държи човек с майка си?

— Не, мамо — отвърна Тристан.

— Е — леко умилостивена продължи лейди Уна, — и освен това мисля, че на вас младите няма да ви навреди да имате покрив над главата си, а и ти да имаш някаква професия. Ако не ти харесва, винаги можеш да напуснеш. Няма да е като да си вързан със сребърна верига за трона на Бурелом.

Тристан намери това за доста успокояващо. Вечерна не беше чак толкова впечатлена, защото знаеше, че сребърните вериги са с всякаква форма и размер; но освен това знаеше, че няма да е много мъдро да започне съвместния си живот с Тристан, като седне да спори с майка му.

— Бихте ли ми оказали честта да ми кажете как да ви наричам? — попита Вечерна; чудеше се дали не прекалява с помпозността. Майката на Тристан разцъфна и тя разбра, че не е.

— Наричай ме лейди Уна Буреломска — каза тя, бръкна в малката си чантичка и извади роза от стъкло, толкова тъмночервена, че почти черна в трепкащата светлина на огъня. — Това ми е заплатата. За повече от шейсет години служба. Доста й се досвидя да ми я даде, но правилата са си правила, иначе щеше да изгуби не само магията си, но и още доста неща. Сега възнамерявам да я разменя за паланкин, който да ни върне в Бурелом, защото трябва да пристигнем със стил. О, толкова ми липсваше Бурелом! Трябва да си наемем носачи и глашатаи, а вероятно и слон — толкова ще е впечатляващо. Нищо друго не казва „направете път“ като един слон начело на процесията…

— Не — каза Тристан.

— Не ли? — попита майка му.

— Не — повтори Тристан. — Ти, мамо, ако искаш, можеш да пътуваш с паланкин и със слон, и с камили и с каквото пожелаеш. Ние с Вечерна ще пътуваме сами и ще дойдем, когато можем.

Лейди Уна си пое дълбоко дъх, а Вечерна реши, че не желае да присъства на този първи спор и затова се изправи и каза, че имала нужда да се поразходи, но нямало да се отдалечава много. Тристан я погледна умоляващо, но тя поклати глава: битката си беше негова и щеше да е по-добре да не присъства.

Закуцука през стъмващия се пазар. Спря пред шатра, от която като топъл златен мед се лееха музика и аплодисменти. Заслуша се в музиката и в собствените си мисли. Някаква прегърбена побеляла старица с перде на едното око докрета до нея и й махна да спре да си поговорят.

— За какво? — попита звездата.

Старицата, която възрастта и времето бяха смалили до размерите на дете, се подпря със съсухрените си разкривени ръце на бастунчето си, късо и огънато като самата нея. Впери в звездата здравото си око и млечнобялото си око и каза:

— Дойдох да ти взема сърцето.

— Така ли? — попита звездата.

— Да. Почти успях там, в планинския проход. — И се изхили гърлено. Не помниш ли? — На гърба си беше преметнала голяма торба, която приличаше на гърбица. От нея се подаваше спираловиден рог и Вечерна си спомни къде го е виждала.

— Това си ти? Жената с ножовете.

— Мм. Аз бях. Но похарчих всичката младост, която бях взела за пътуването. Всяка магия ми отнемаше по малко от младостта и сега съм по-стара отвсякога.

— Само ако ме докоснеш, ако дори ме пипнеш с пръст, ще съжаляваш жестоко — каза звездата.

— Ако някога доживееш до моята възраст, ще разбереш всичко за съжалението и ще знаеш, че в дългосрочен план едно повече или по-малко няма никакво значение. — Старицата подуши въздуха. Някога алената й рокля беше избеляла и цялата в кръпки. На едното рамо беше скъсана и отдолу се виждаше грозен белег от рана, която можеше да е отпреди няколкостотин години. — Това, което искам да знам, е защо вече не мога да те открия в съзнанието си. Тук си, но не съвсем, като призрак или като блуждаещ огън. Съвсем доскоро гореше сърцето ти гореше — като сребърен огън. Но след онази нощ в странноприемницата потъмня, а сега изобщо не се вижда.

Вечерна осъзна, че изпитва единствено съжаление към съществото, което желаеше смъртта й, и каза:

— Да не би да е, защото сърцето, което търсиш, вече не ми принадлежи?

Старицата се закашля и цялото й тяло се сгърчи. Звездата я изчака да се съвземе и продължи:

— Дадох сърцето си на друг.

— На онова хлапе в странноприемницата ли? С еднорога?

— Да.

— Трябваше да го дадеш тогава и там на мен и на сестрите ми. Щяхме да си върнем младостта и да прескочим в следващата епоха на света. Твоят момък ще го разбие или ще го пропилее, или ще го изгуби. Все така става.