Нийл Геймън: Звезден прах

— Да знаеш, че звезда и смъртен човек…

— Всъщност само наполовина смъртен… — прекъсна я Тристан. — Всичко, което съм знаел за себе си — кой съм, какъв съм — е било лъжа. Или полуистина. Нямаш представа колко свободен се чувствам.

— Какъвто и да си, исках само да отбележа, че вероятно никога няма да имаме деца. Само това.

Тристан я погледна, усмихна се и не каза нищо повече. Хвана я за раменете, обърна се към нея и я погледна.

— Само да знаеш, не за друго — каза звездата и се наведе към него.

Целунаха се за пръв път там, под студения пролетен дъжд; и двамата не усещаха, че вали. Сърцето на Тристан биеше в гърдите му, които сякаш бяха отеснели и не можеха да поемат цялата радост, която изпитваше. Докато я целуваше, отвори очи. Небесносиният й поглед срещна неговия и той разбра, че нищо повече няма да ги раздели.

От сребърната верига бяха останали само дим и изпарения. Тя се люшна във въздуха за един миг, след което вятърът и дъждът я превърнаха в спомен.

— Готово — каза жената с тъмната къдрава коса, протегна се като котка и се усмихна. — Условията за освобождаването ми се изпълниха и с теб повече нямаме нищо общо.

Старицата я погледна безпомощно.

— А аз какво ще правя? Стара съм. Не мога сама да се справям със сергията. Зла и глупава повлекана, как можеш да ме изоставяш така!

— Твоите проблеми не са моя грижа — каза бившата робиня, — но вече никой никога няма да ме нарича повлекана или мърла, или другояче освен с името ми. Аз съм лейди Уна, първородна и единствена дъщеря на осемдесет и първия лорд Бурелом, и заклинанието, с което ме плени, и условията му вече не съществуват.

Сега ще ми се извиниш и ще ме наречеш с истинското ми име, иначе — с огромно удоволствие — ще посветя остатъка от живота си да те преследвам и да руша всяко нещо, което ти е мило, и всичко, което си.

Двете жени впиха поглед една в друга и старицата първа извърна очи.

— Извинявам се, тогава, че ви нарекох повлекана, лейди Уна. — Каза го все едно думите бяха горчиви дървени стърготини.

Лейди Уна кимна.

— Браво. Освен това вярвам, че ми дължиш заплащане за прослуженото време. Защото има правила. Винаги има правила.

Дъждът продължи на талази, на моменти спираше, колкото да подмами хората да излязат от прикритията си, за да почне наново. Тристан и Вечерна седяха мокри и щастливи край един лагерен огън в компанията на всякакви създания и хора.

Тристан беше попитал дали някой познава косматия дребосък, когото беше срещнал по време на странстванията си, и го беше описал възможно най-подробно. Неколцина казаха, че навремето са го срещали, но днес никой не го беше видял на пазара.

Тристан откри, че ръцете му, почти по собствена воля, галят мократа коса на звездата. Зачуди се защо му беше отнело толкова време да разбере колко много я обича и й го каза, а тя го нарече идиот, а той заяви, че това е най-хубавото, което един мъж може да чуе за себе си.

— Е, къде ще отидем, като свърши пазарът? — попита я Тристан.

— Не знам — отвърна звездата. — Но имам още едно задължение.

— Така ли?

— Да. Топазът, който ти показах. Трябва да го дам на правилния човек. Последния път, когато се появи такъв човек, онази от странноприемницата му преряза гърлото и затова още е у мен. Но ми се щеше вече да не е.

Женски глас зад рамото на Тристан каза:

— Поискай й това, което носи, Тристан Торн.

Той се обърна и видя две очи с цвета на полски виолетки.

— Ти беше птицата във фургона на вещицата.

— Когато ти беше съсел, сине мой — каза жената. — Тогава бях птица. Но сега съм в собствения си облик и робството ми свърши. Поискай от Вечерна онова, което носи. Имаш това право.

Тристан се обърна към звездата.

— Вечерна?

Тя кимна в очакване.

— Вечерна, ще ми дадеш ли това, което носиш?

Тя погледна озадачено; след това дискретно бръкна под роклята си и извади големия топаз на скъсаната сребърна верижка.

— Беше на дядо ти — каза майката на Тристан. Сега ти си последният мъж от рода Бурелом. Сложи си го на врата.

Тристан се подчини; когато се докоснаха, краищата на верижката се оплетоха и прилепнаха, сякаш никога не се беше късала.

— Много е красив — каза Тристан със съмнение.

— Това е Властта над Бурелом — каза майка му. Никой не може да я оспори. Ти си от тази кръв и всичките ти вуйчовци са мъртви. От теб ще излезе добър господар на Бурелом.

Тристан я погледна искрено объркан.

— Но аз не желая да съм ничий господар, освен може би на сърцето на моята дама. — Хвана ръката на звездата, притисна я до гърдите си и широко се усмихна.