Нийл Геймън - Звезден прах

Тристан бавно и уверено се приближи към нея и падна на коляно, както някога в калта на коларския път.

— О, недей, моля те — с неудобство изрече Виктория Форестър. — Стани. Защо не седнеш ей там на онзи стол? Да. Така е по-добре. — Утринното слънце светеше през късите дантелени завеси, огряваше кестенявата й коса изотзад и обрамчваше лицето й със злато. — Я виж какъв си станал. Станал си мъж. Какво й е на ръката ти?

— Изгорих я. В един огън.

Тя дълго мълча. Само продължи да го гледа. След това се облегна в креслото, погледна пред себе си, след това към жезъла на стената, към една от старинните статуетки на г-н Бромиос и накрая въздъхна:

— Много неща трябва да ти кажа, Тристан, и нито едно от тях не е лесно. Ще съм ти признателна, ако ме оставиш първо аз да говоря. Може би най-важното е, че искам да ти се извиня. За глупостта си и за идиотската си постъпка, които те изпратиха в твоето странстване. Мислех, че се шегуваш… не, не че се шегуваш. Мислех, че си прекалено страхлив или прекалено млад, за да направиш това, което обещаваш, да спазиш някое от красивите си глупави обещания. Чак след като тръгна и след като дните продължиха да отминават и ти не се върна, разбрах, че си говорил истината, но вече беше късно… Всеки ден… трябваше… да живея с мисълта, че сигурно съм те изпратила на смърт.

Гледаше право пред себе си и Тристан почти сигурно разбра, че докато го е нямало, е водила този разговор в главата си поне сто пъти. Ето защо не трябваше да казва нищо, докато не свърши; на Виктория Форестър и без това й беше достатъчно трудно и ако я отклонеше от предварителния сценарий, съвсем нямаше да се справи.

— Не бях справедлива към теб, бедни ми хлапако…, но ти вече не си хлапак, нали?… защото реших, че говориш глупости… — Тя замълча и ръцете й стиснаха дървените облегалки на креслото толкова силно, че пръстите й първо почервеняха, а след това побеляха. Попитай ме защо онази вечер не пожелах да те целуна, Тристан Торн.

— Твое право е да не ме целуваш — отвърна Тристан. — Не съм дошъл тук, за да те натъжавам, Вики. Не намерих звездата ти, за да те правя нещастна.

Виктория Форестър наклони глава.

— Значи наистина си намерил звездата, която видяхме онази вечер?

— О, да. Но я оставих отвън на поляната. Все пак направих каквото поиска от мен.

— Тогава направи за мен още нещо. Попитай ме защо не те целунах онази вечер. Все пак, когато бяхме по-малки, сме се целували няколко пъти.

— Добре, Вики. Защо не ме целуна онази вечер?

— Защото — започна тя с огромно облекчение, все едно камък й беше паднал от сърцето, — в деня преди да видим падащата звезда, Робърт ме помоли да се омъжа за него. Вечерта, когато се видяхме, бях дошла в магазина с надеждата да го видя и да говоря с него и да му кажа, че приемам, за да може той да поиска ръката ми от баща ми.

— Робърт ли? — объркано попита Тристан.

— Робърт Мънди. Ти работеше в неговия магазин.

— Господин Мънди? — повтори като ехо Тристан. Ти и господин Мънди?

— Точно така. — Вече го гледаше в очите. — И точно тогава ти трябваше да вземеш приказките ми на сериозно и да тръгнеш да ми донесеш паднала звезда. Ден не мина, без да знам, че съм направила много глупаво и лошо нещо. Защото ти обещах ръката си, ако се върнеш със звездата. Имаше дни, Тристан, в които настина не знаех кое беше по-лошото — че заради любовта ти към мен ще те убият някъде в Отвъдните земи или че лудостта ти ще успее, ще се върнеш със звездата и ще поискаш да се омъжа за теб. Имаше хора, които ми говореха да не го вземам толкова навътре и че било неизбежно да отидеш в Отвъдните земи, че такава ти била природата и че ти поначало си си бил от там, но аз дълбоко в сърцето си знаех, че вината е моя и че един ден ще се върнеш да ме поискаш.

— А ти обичаш господин Мънди, така ли? — вкопчи се Тристан в единственото, което беше разбрал със сигурност.

Тя кимна и си вирна брадичката към Тристан.

— Но дадох дума. И ще спазя думата си, както казах и на Робърт. Аз съм виновна за всичко, което си преживял — та дори за горката ти изгорена ръка. И ако ме искаш, съм твоя.

— Честно казано, мисля, че сам съм си отговорен за всичко, а не ти. И не съжалявам за нищо, макар понякога да ми липсваше мекото легло и макар до края на живота ми да се очертава да гледам на съселите с друго око. Но ти не ми обеща ръката си, ако се върна със звездата, Вики.

— Така ли?

— Да. Обеща всичко, което пожелая.

Виктория Форестър скочи от стола и заби поглед в пода. Бузите й пламнаха, сякаш някой й беше зашлевил шамар.