Нийл Геймън - Звезден прах

Спряха при една колкото висока, толкова и широка жена, която се мъчеше да разпъне сергията си. Без тя да го моли, Тристан й помогна, като отнесе тежките сандъци от каруцата й до сергията, качи се по високата стълба да окачи знаменца на дървото отгоре, разопакова тежките стъклени гарафи и буркани (запушени с големи обгорени коркови тапи, запечатани със сребрист восък и пълни с лениви валма цветен дим) и ги подреди по рафтовете. Докато двамата с продавачката работеха, Вечерна седеше на близкия пън и им пееше с нежния си мелодичен глас песни за далечните звезди и земни песни, които беше чула по пътя от срещнатите по време на странстването им люде.

Приключиха работата по сергията на светлината на газената лампа. Жената настоя да ги нахрани; Вечерна с труд я убеди, че не е гладна, но Тристан с ентусиазъм изяде всичко, което му беше поднесено, и изпи по-голямата част от сладкото бяло вино в гарафата: твърдеше, че било не по-силно от току-що изцеден грейпфрутов сок и че изобщо не му действало. Но въпреки тези приказки, когато набитата жена им постла зад каруцата, след секунди заспа непробуден пиянски сън.

Нощта беше ясна и студена. Звездата седна до спящия младеж, който първо я беше взел в плен, а след това беше станал неин спътник, и се зачуди къде ли е отишла омразата й. Не й се спеше.

Тревата зад гърба й прошумоля. Там стоеше тъмнокоса жена и също се взираше в Тристан.

— Още му е останало нещо от съсела — каза жената. Ушите й бяха остри и котешки и не изглеждаше по-възрастна от самия Тристан. — Понякога се чудя превръща ли хората в животни, или просто открива и освобождава животното във всеки от нас. Вероятно в мен има нещо, което по природа е шарена птица. Много съм мислила, но досега не съм стигнала до никакъв извод.

Тристан измърмори насън нещо неразбираемо, обърна се и захърка.

Жената го заобиколи и седна от другата му страна.

— Изглежда с добро сърце.

— Да, май е така — призна звездата.

— Трябва да те предупредя, че ако напуснеш тези земи… заради онези там… — и жената посочи село Стената с елегантната си ръка, от която проблесна сребърната верига — … ще се превърнеш поне доколкото знам, в онова, което би била в онзи свят: студен, мъртъв, паднал от небето камък.

Звездата потръпна, но не каза нищо. Вместо това се пресегна през спящия Тристан и докосна скриващата се в храстите сребърна верига, обхванала китката и глезена на жената.

— С времето се свиква — каза тъмнокосата жена.

— Така ли?

Виолетовият поглед се прикова в синия, след което се отклони.

— Не.

Звездата пусна веригата.

— Беше ме оковал със същата верига като твоята, но след това ме освободи и аз избягах от него. Но той ме намери и ме обвърза със задължение, което за мен е много по-здрави окови от всяка верига.

Априлският ветрец облъхна поляната и разклати храстите и дърветата с хладния си повей. Жената с котешките уши отметна къдравата си коса и каза:

— Но ти имаш и едно по-старо задължение, нали? Носиш нищо, което не ти принадлежи и което трябва да дадеш на законния му собственик.

Звездата сви устни и попита:

— Коя си ти?

— Вече ти казах. Бях птицата от фургона. Знам коя си и знам защо вещицата така и не разбра за теб. Знам коя е тази, която те търси, и знам за какво си й необходима. Освен това знам произхода на топаза, който носиш на сребърна верижка около кръста си. След като знам всичко това, знам какво е задължението ти. — Жената се наведе и с деликатни пръсти нежно отмахна косата от лицето на Тристан. Спящият момък изобщо не помръдна.

— Не ти вярвам — каза звездата. В дървото отгоре се обади нощна птица. Гласът й прозвуча много самотно в тъмнината.

— Видях топаза на талията ти, когато бях птица. Жената се изправи. — Видях го, когато се изкъпа в реката, и го познах.

— Как? — попита звездата. — Как го позна?

Но тъмнокосата жена само поклати глава и си отиде там, откъдето беше дошла, като се обърна само да погледне за последно спящия на тревата младеж. Нощта я погълна.

Косата на Тристан упорито се беше върнала на мястото си върху лицето му. Звездата се наведе и нежно я отмахна, като задържа леко пръсти върху бузата му. Тристан продължи да спи.

Тристан бе събуден малко след изгрев слънце от голям изправен на задните си крака язовец в светлолилав копринен халат, който душеше ухото му, докато Тристан сънливо отваряше очи. Язовецът надуто заяви:

— Фамилно име Торн? Малко име Тристан?

— Мм? — каза Тристан. Вкусът в устата му беше отвратителен. Беше пресъхнала и му беше гадно. Можеха да го оставят да поспи поне още няколко часа.