Нийл Геймън - Звезден прах

Дървото-пристанище се скри зад хоризонта чак на третия ден път.

Вървяха на запад, към залеза, по широк прашен път. Спяха в храстите. Тристан ядеше горски плодове и ядки и пиеше вода от бистрите потоци. Не срещнаха много хора. Когато имаха възможност, отсядаха в крайпътни ферми и Тристан работеше по един следобед в замяна на храна и постеля в обора. Понякога спираха в градове и села, за да се измият, да хапнат — звездата се преструваше, че яде — и да пренощуват, когато можеха да си го позволят, в някоя странноприемница.

В град Симкок под Хълма имаха неприятна среща с банда таласъми, която можеше да завърши злощастно и Тристан да прекара остатъка от живота си под земята в безкрайните битки на таласъмите, ако не бяха бързата мисъл и хапливият език на Вечерна. В гората Беринхед Тристан победи един от огромните кафяви орли, който щеше да ги отнесе в гнездото си, за да нахрани малките си, и който не се боеше от нищо освен от огън.

В една пивница във Фулкестън Тристан спечели голяма слава, като рецитира „Кублай хан“ на Колридж, двадесет и третия псалм, „Едно е външност, а пък друго — същност“ от „Венецианският търговец“ и стихотворение за едно момче, което стояло на горящата палуба, откъдето всички се били спасили, все неща, които го бяха задължили да научи наизуст в училище. Тъкмо благославяше г-жа Чери за усилията й в това отношение, когато осъзна, че обитателите на Фулкестън са решили да го задържат завинаги и да го превърнат в следващия градски бард; двамата с Вечерна се видяха принудени да се измъкнат тайно през нощта и успяха само защото Вечерна убеди градските кучета да не ги лаят (по начин, който така и не стана ясен на Тристан).

От слънцето лицето на Тристан стана кафяво, а дрехите му избледняха до ръждиво и бозаво. Вечерна бе все така бледа като луната и не спря да куца въпреки многото изминати левги.

Една вечер, когато спряха в края на някаква гъста гора, Тристан чу нещо непознато: прекрасна мелодия, тъжна и странна, която изпълни съзнанието му с образи, а сърцето му с благоговение и удоволствие.

Музиката му навя мисли за пространства без граници, за огромни кристални сфери, танцуващи неизразимо бавно из огромните небесни зали. Мелодията го накара да забрави кой е и къде е.

След много часове, а може би само след минути, музиката свърши и Тристан въздъхна и каза:

— Беше прекрасно.

Устните на звездата потрепнаха в неволна усмивка и очите й грейнаха.

— Благодаря. Досега нещо не ми се пееше.

— Никога не съм чувал толкова хубава музика.

— Понякога със сестрите ми пеем нощем. Песни като тази, за нашата майка луната и за същността на времето и радостта от светенето и самотата.

— Съжалявам.

— Недей. Поне съм още жива. Късмет извадих, че паднах в Самодивската страна. И сигурно извадих късмет, че срещнах тебе.

— Благодаря.

— Моля — каза звездата и на свой ред въздъхна, загледана в небето през листата на дърветата.

Тристан търсеше закуска. Беше намерил няколко хубави млади пърхутки и джанка, обсипана с тъмночервени зрели плодове, когато забеляза птицата в храстите.

Не направи опит да я улови (преди няколко седмици беше изживял истински шок, когато подгони да хване за вечеря голям сиво-кафяв заек, а заекът спря на края на гората, изгледа го презрително и каза: „Е, надявам се, че си доволен от себе си“ — и се скри във високата трева). Но беше очарован от птицата. Беше невероятно красива, голяма колкото фазан, но с пера във всички цветове, яркочервено, жълто и наситено синьо. Приличаше на бегълка от тропиците, съвсем не на място в зелената, обрасла с папрат гора. Когато се приближи до нея, птицата го изгледа уплашено, подскочи и изкряска пронизително.

Тристан коленичи и й заговори успокояващо. Посегна към нея. Проблемът й беше очевиден: сребърната верижка на крака й се беше заплела в някакъв корен и птицата не можеше да помръдне.

Тристан внимателно разплете верижката, като с лявата си ръка не спираше да гали разрошената й перушина.

— Ето, свободна си — каза на птицата. — Иди си у дома. — Но тя не направи опит да отлети. Вместо това се вгледа в лицето му, наклонила глава на една страна. — Виж — каза й той и се почувства доста странно, — някой сигурно се тревожи за теб. — И посегна да я вземе.

Нещо го удари и го зашемети; макар да не беше помръднал, имаше усещането, че току-що се е сблъскал тичешком с невидима стена. Залитна и едва не падна.

— Крадец! — изписка нечий старчески глас. — Ще превърна костите ти в лед и ще те изпека на огъня! Ще ти избода очите, ще завържа едното за някоя херинга, а другото за някой гларус, за да те докара едновременната гледка на морето и небето до лудост! Ще превърна езика ти в гърчещ се червей, а пръстите ти в остриета и ще ти пратя жесток сърбеж, че всеки път, като се почешеш…