Нийл Геймън - Звезден прах

Вечерна се грижеше и за съсела, който през повечето време спеше дълбоко, отпуснал глава върху лапичките си. Когато вещицата отиваше за дърва или за вода, Вечерна отваряше клетката, галеше го и му говореше, а няколко пъти дори му пя, макар да не беше сигурна дали нещо от Тристан е останало в животинчето, което я гледаше с кротки сънливи очи като капки черно мастило. Козината му беше по-мека от пух.

Кракът вече не я болеше, защото не се налагаше да ходи по цял ден. Знаеше обаче, че винаги ще куца, защото Тристан не беше хирург, макар да се беше справил със счупения й крак по възможно най-добрия начин. Мегът също я беше предупредила, че ще остане куца.

Когато, рядко, срещаха други хора, звездата гледаше да не се показва. Скоро обаче разбра, че дори някой да я заговори в присъствието на вещицата — или пък както веднъж един дървар я посочи с пръст и попита мадам Семела коя е тя, — тя изобщо не долавя присъствието й и дори не чува, когато стане въпрос за съществуването й.

И така — в друсане — минаваха във фургона седмиците на вещицата, на птицата, на съсела и на падналата звезда.

Канавката на Копача бе дълбок пролом между двете варовикови Дюни — високи зелени хълмове, покрити с тънък пласт трева и червеникава почва, съвсем недостатъчна, за да порасне някое дърво. Отдалеч Канавката приличаше на бяла тебеширена линия върху зелена кадифена дъска. Местните легенди твърдят, че била прокопана с денонощен труд от някой си Копач, с помощта на меч, който ковачът Уейланд претопил и изковал в лопата, когато отишъл от Стената в Самодивската страна. Някои твърдят, че мечът бил Фламберже, други, че бил самият Балмунд; но никой не обелваше и дума кой е бил Копача, а и всичко това сигурно бяха дрънканици и пълни глупости. Както и да е, пътят към Стената минаваше през Канавката на Копача и всеки пътешественик, без значение пеша или с превозно средство, трябваше да мине през Канавката, където варовикът се издигаше от двете страни като плътна бяла стена и където Дюните се издигаха над главите като зелени възглавници върху легло на великан.

По средата на Канавката, встрани от пътеката, имаше нещо, на пръв поглед наподобяващо отрупани на едно място съчки и пръти. По-близкият оглед обаче разкриваше, че е нещо средно между малък навес и голям дървен вигвам, в чиито покрив имаше дупка, от която понякога се извиваше дим.

Мъжът в черно на върха на едната Дюна вече два дни оглеждаше много внимателно отдалеч купчината пръти, а когато успееше, и от по-близо. Беше установил, че колибата се обитава от жена в напреднала възраст. Беше сама и не беше ясно с какво се занимава, освен с това да спира всички пътници, които минаваха през Канавката. През останалото време не правеше нищо.

Изглеждаше достатъчно безобидна, но Септимус не би останал последния оцелял от рода си, ако се доверяваше на външния вид, а тъкмо тази старица, беше сигурен в това, беше прерязала гърлото на Примус.

Задължителното отмъщение изискваше живот за живот; не се уточняваше по какъв начин ще бъде отнет животът. По природа Септимус си беше отровител. Ножовете, ръкопашният бой и хитроумните капани бяха добро средство, но истинското му призвание си оставаше стъкленицата с прозрачна течност, чийто мирис и вкус изчезваха напълно при добавяне в храната.

За съжаление старицата ядеше само събрана или уловена от самата нея храна. Отначало беше решил да остави пред вратата й топъл пай с ябълки и отровни ягоди, но скоро отхвърли тази идея като непрактична. Обмисли варианта да събори върху колибата някоя скала, но нямаше как да е сигурен, че това ще я убие. Беше го яд, че не притежава магически способности — вярно, умееше да намира посоките, както и всички в рода му, през годините беше научил или откраднал някое и друго заклинание, но в момента всичките бяха съвсем безполезни, защото му трябваше нещо, което да предизвика наводнение или ураган, или гръмотевична буря. Така че Септимус наблюдаваше бъдещата си жертва, както котка наблюдава мишата дупка, час след час, ден след ден и нощ след нощ.

Минаваше полунощ, нямаше луна и беше много тъмно, когато Септимус най-накрая пропълзя до вратата на колибата от пръчки с гърне с жарава и книга с любовна поезия в едната ръка и с птиче гнездо, в което беше поставил няколко шишарки, в другата. От колана му висеше букова бухалка с глава, обкована с месингови гвоздеи. Пред вратата се ослуша, но не чу нищо друго освен равномерно дишане, разнообразявано от време на време със сънено сумтене. Очите му бяха привикнали към мрака, а и колибата изпъкваше на белия тебеширен фон на Канавката. Той пропълзя отстрани, без да изпуска вратата от поглед.