Нийл Геймън - Звезден прах

Тристан седеше на върха на облака и се чудеше защо героите на евтините книжлета, които беше поглъщал с такава страст, никога не огладняват. Стомахът му шумно къркореше и ръката го болеше ужасно.

Помисли си, че в приключенията като такива няма нищо лошо, но че може да се каже още много за редовното хранене и липсата на болка.

Но все пак беше жив и вятърът рошеше косата му, и облакът се носеше в небето като галеон, вдигнал всички платна. Гледаше света отгоре и не помнеше някога да се е чувствал толкова жив. В небето имаше някаква небесност и в света имаше някаква сегашност, каквито до този момент не беше виждал, усещал и осъзнавал.

Разбираше, че по някакъв начин се е издигнал над проблемите си, точно както се беше издигнал над света. Болката в ръката беше останала много далеч. Размишляваше за действията си, за приключенията и за пътя, който го чакаше, и изведнъж му се стори, че цялата тази история е много дребна и много разбираема. Изправи се върху облака и с пълно гърло изкрещя няколко пъти: „Ехооо!“. Дори размаха туниката над главата си, въпреки че се почувства малко глупаво. След това заслиза от върха. На три метра от основата кракът му пропадна и Тристан се подхлъзна върху мъгливата мека повърхност.

— Защо крещеше? — попита Вечерна.

— За да разберат, че сме тук.

— Кой да разбере?

— Казва ли ти някой! По-добре да крещя на хора, дето ги няма, отколкото хора, които са тук, да не ни чуят, защото не съм извикал.

Тя не отвърна нищо.

— Доста мислих — каза Тристан. — И реших. След като свършим моята работа — да се върнем в Стената и да те дам на Виктория Форестър, — може би ще успеем да свършим и твоята работа.

— Каква моя работа?

— Ти също искаш да се върнеш, нали? Горе на небето. И да грееш отново нощем. Можем да го направим.

Тя го погледна и поклати глава.

— Не става. Звездите падат. И не се връщат на небето.

— Може пък ти да си първата. Трябва да вярваш. Иначе наистина няма да стане.

— Да, няма да стане. Точно както твоите крясъци няма да ги чуе никой, защото няма никой. Няма никакво значение дали вярвам, или не, просто нещата са такива. Как ти е ръката?

Той сви рамене.

— Боли. Как ти е кракът?

— Боли. Но не толкова, колкото преди.

— Ей! — чу се някъде отгоре. — Ей, има ли някой там долу! Някой да се нуждае от помощ?

Под лъчите на слънцето блестеше малък златист кораб с разперени платна и от борда му ги гледаше червендалесто мустакато лице. — Ти ли, момко, скачаше и крещеше преди малко?

— Аз — отвърна Тристан. — И наистина имаме нужда от помощ.

— Добре — каза мъжът. — Пригответе се да се качите по стълбата.

— За жалост приятелката ми е със счупен крак, а пък аз съм с изгорена ръка — извика Тристан. — Няма да можем да се качим.

— Няма проблем. Ще ви издърпаме.

Мъжът прехвърли през борда дълга въжена стълба. Тристан я задържа неподвижно със здравата си ръка, за да може Вечерна да се хване, след което се качи след нея. Лицето изчезна и Тристан и Вечерна останаха вкопчени във въжената стълба.

Вятърът подхвана въздушния кораб, стълбата се издигна над облака и Тристан и звездата се залюляха бавно във въздуха.

— Хоп! — изкрещяха едновременно няколко гласа и Тристан и Вечерна се издигнаха с няколко метра. Хоп! Хоп! Хоп! — С всеки вик се издигаха все по-високо. Облакът остана далеч долу, на миля или повече, поне така му се стори на Тристан. Той се държеше здраво за стълбата, преметнал през стъпалото й лакътя на изгорената си ръка.

Още едно дръпване и Вечерна се озова до кораба. Някой я повдигна внимателно и я постави на палубата. Тристан се прехвърли сам през борда и се строполи на дъските.

Червендалестият мъж протегна ръка.

— Добре дошли на борда. Това е свободният кораб „Пердита“, поел на експедиция за лов на светкавици. Капитан Йоханес Алберик, на вашите услуги. Изкашля се дълбоко и гърлено и още преди Тристан да е казал и дума, забеляза лявата му ръка и извика: — Мегът! Мегът! Къде си, мътните те взели? Ела тук! Пътник в беда. Ей, сега, момко, Мегът ще се погрижи за ръката ти. Вечерята е в шест. Ще седнете на моята маса.

След секунди се появи жена с нервно изражение и рошава червена коса, отведе Тристан под палубата и намаза ръката му с гъст зелен мехлем, който я охлади и облекчи болката. След това го отведе в столовата, която представляваше малко помещение до кухнята (Тристан с удоволствие откри, че я наричат „камбуз“, точно както в книжките, които беше чел).

Наистина ги настаниха на капитанската маса, не че в столовата имаше друга. Освен капитана и Мегът екипажът се състоеше от още петима души и всички изглеждаха доволни да оставят думата само на капитан Алберик, а той с удоволствие не я пусна, докато държеше с едната си ръка голяма халба, а с другата пъхаше поред в устата си ту късата си лула, ту лъжицата.