Нийл Геймън - Звезден прах

Листата шумоляха, водата ромолеше и поляната се изпълни с идваща някъде отгоре светлина, чиста бяла светлина, която ставаше все по-ярка. Совата я видя отразена в езерото, ослепително блестяща чиста светлина, толкова силна, че тя закри очите си с крило и отлетя в гората. Всички животни се заозъртаха ужасено.

Отначало светлината в небето беше по-малка от луната, но след това се уголеми безкрайно и цялата поляна се разтърси и потрепери и всички същества затаиха дъх, а светулките засияха по-ярко от всякога, убедени, че това най-после е любов, но какво от това…

И тогава…

И тогава се чу пукот, рязък като изстрел, и светлината, изпълнила полянката, угасна.

Или почти. В лещака нещо продължи да блести, като облаче от звезди.

Чу се глас, ясен висок женски глас, който каза:

— Ох. — А след това много тихо: — Мамка му! — След което още веднъж: — Ох…

И повече не каза нищо, и на полянката настъпи тишина.

С всяка крачка на Тристан октомври се отдръпваше; колкото повече вървеше, толкова повече имаше чувството, че навлиза в лятото. През гората имаше пътека с високи храсти от едната страна и той вървеше по тази пътека. Високо над него звездите сияеха и примигваха, а пълната луна светеше в златно като узряла царевица. На лунната светлина в храстите се виждаха диви рози.

Доспа му се. Повървя още малко, но след това си съблече палтото, пусна на земята голямата си кожена торба — от онзи вид, който след двайсет години щеше да се нарича мешка, — отпусна глава върху нея и се зави с палтото.

Впери поглед в звездите; заприличаха му на танцьорки, изящни и елегантни, изпълняващи танц почти необятен в сложността си. Представи си, че вижда лицата им; бледи, леко усмихнати, прекарали толкова много време над света да наблюдават суетата, радостта и болката на хората долу, че нямаше как да не се развеселяват всеки път, когато поредното малко човешко същество си повярваше, че е центърът на света, както го правим всички.

И тогава Тристан се сети, че сънува, защото влезе в спалнята си, която същевременно беше и класната стая в селското училище в Стената: и г-жа Чери чукаше по черната дъска и ги призоваваше към тишина, а Тристан сведе поглед към плочата си да види кой урок са взели, но не можа да прочете какво е написал. Тогава г-жа Чери, която толкова много приличаше на майка му, че той се учуди как досега не е забелязал, че са една и съща жена, го вдигна да каже на класа датите на всички крале и кралици на Англия…

— Извинете — каза в ухото му един малък и космат глас, — имате ли нещо против да сънувате малко по-тихо? Вашите сънища заглушават моите, а ако има нещо, в което да не ме бива, това са датите, Уилям Завоевателя, хиляда шейсет и шеста? Само това знам, обаче и него бих сменил за една танцуваща мишка.

— Мм? — каза Тристан.

— Малко по-тихо, ако обичате — каза гласът.

— Извинявайте — отвърна Тристан и след това сънищата му бяха все за мрака.

— Закуска? — каза нечий глас до ухото му. — Гъби, задушени в масло с див чесън.

Тристан отвори очи: слънчевите лъчи грееха през храсталака с дивите рози и багреха тревата в златно и зелено. Миришеше божествено.

Пред него се появи калаена купа.

— Не е кой знае какво — каза гласът. — Селска манджа. Не е като за изискани господа, но тези като мен ценят хубавите гъби.

Тристан премигна, бръкна в купата, и извади с пръст една голяма гъба. Беше гореща. Отхапа предпазливо и усети сока й. Беше най-вкусното нещо, което беше опитвал, и след като я сдъвка и я глътна, го каза.

— Много мило от твоя страна — каза дребното човече, седнало от другата страна на малкия огън, който припукваше и димеше в утринния въздух. — Определено много мило. Но ти знаеш и аз знам, че това са просто задушени гъби и че не са кой знае какво…

— Има ли още? — попита Тристан, осъзнал колко е гладен: понякога така става, като хапне човек.

— Аха, ей на това вече му викам добро възпитание — каза съществото; носеше голяма провиснала широкопола шапка и торбесто палто. — „Има ли още?“ — ми вика като че ли са пържени пъдпъдъчи яйца и пушена газела с трюфели, а не прости гъби с вкус на нещо умряло преди седмица, дето направо не се ядат. Ха, на това му се вика възпитание.

— Честно, наистина бих хапнал още една гъбка — каза Тристан. Ако не ви затруднява.

Човечето — ако принадлежеше към човешкия род, в което Тристан силно се съмняваше — въздъхна скръбно, бръкна с ножа си в цвъртящия на огъня тиган и сложи две големи гъби в калаената купичка на Тристан.