Нийл Геймън - Звезден прах

Дребосъкът го изгледа с очи като черни мъниста.

— Защото това е единствената причина хлапак като теб да има глупостта да влезе в Самодивската страна. Единствените представители на твоя род, които идват тук, са менестрелите, влюбените и лудите. Не ми приличаш на менестрел и — ще ме извиниш, младежо, но е истина — си нормален и обикновен като това сирене. Значи е любов, ако питаш мен.

— Но всеки влюбен в сърцето си е луд, а в главата си менестрел — заяви Тристан.

— Сериозно? — усъмни се дребосъкът. — Не бях забелязвал. Та значи има някаква млада дама. Богатство ли те прати да търсиш тук? Навремето беше много популярно. Навсякъде щъкаха разни младоци и търсеха купчини злато, отнели стотици години на някой беден дракон или чудовище да ги събере.

— Не. Не богатство. Всъщност дадох обещание на младата дама, която споменах. Аз… значи ние се разхождахме и аз й обещавах разни неща, и тогава видяхме падаща звезда и аз й обещах да й я донеса. Падна… ей там. — И махна с ръка към една планина общо взето на изток.

Дребният косматко се почеса по брадичката; или по муцунката?

— Знаеш ли какво бих направил на твое място?

— Не — обнадеждено отвърна Тристан. — Какво?

Дребосъкът си избърса носа.

— Щях да й кажа да си завре физиономията в кочината и щях да изляза и да си намеря друга, която да ме целуне, без да ми иска целия свят. Няма начин да не намериш, повярвай ми. Там, откъдето идваш, с лопата да ги ринеш.

— За мен няма други момичета — уверено заяви Тристан.

Дребосъкът изсумтя.

Събраха си багажа и тръгнаха пак.

— Сериозно ли говореше? — попита дребосъкът. — За падналата звезда?

— Да.

— Е, на твое място не бих я споменавал. Има хора, които ще проявят нездрав интерес към подобна информация. По-добре си мълчи. Но и не лъжи.

— Какво да казвам тогава?

— Ами например, ако те попитат откъде идваш, можеш да кажеш: „Оттам“, а като те попитат къде отиваш, кажи: „Натам“.

— Ясно — каза Тристан.

Пътеката ставаше все по-неразличима. Студен вятър разроши косата на Тристан и той потрепери. Навлязоха в сива гора от тънки бледи брези.

— Според теб далеч ли е? — попита Тристан. — До звездата?

— Колко мили са до Вавилон? — реторично попита дребосъкът и добави: — Последния път, като бях тук, тази гора я нямаше.

— Точно така — каза косматият дребосък и се озърна може би малко нервно.

— Най-обикновена песничка — каза Тристан.

— Обикновена песничка?! Боже мой, отсам стената дават седем години каторга за тази песничка. А там, откъдето идваш, без дори да се замислите, ги пеете на бебетата заедно с „Нани-на“… Не ти ли е хладничко, момко?

— А бе май наистина захладня.

— Я се огледай. Да виждаш пътеката?

Тристан премигна. В сивата гора беше изгубил всякакво усещане за светлина, цвят и разстояние. Беше си мислил, че вървят по пътеката, но сега, като се опита да я види, тя трептеше и изчезваше като зрителна измама. Беше възприемал онова дърво и онова дърво, и онази скала като маркери на пътеката…, но пътека нямаше, само сумрак и здрач, и бледи дървета.

— Е, сега я загазихме — тихо каза дребосъкът.

— Да бягаме ли? — Тристан си свали бомбето и го притисна към гърдите си.

Дребосъкът поклати глава.

— Няма смисъл. Влязохме в капана и ще си останем в него, колкото и да бягаме.

Приближи се до най-близкото дърво — високо, бяло, приличаше на бреза — и го изрита здраво. От клоните се отрониха няколко изсъхнали листа, а след тях със сух шепот — и нещо бяло.

Тристан се наведе да го разгледа; беше скелет на птица, чист, бял и изсъхнал.

Дребосъкът потрепери и каза:

— Лоша работа. Ако се съди по това, оттук не може да се измъкнем и с летене. — Побутна скелета с подобния си на лапа крак. — Можем да пробваме да копаем в земята, но не вярвам да свърши много работа…

— Дали да не се въоръжим? — попита Тристан.

— Да се въоръжим ли?

— Преди да дойдат.

— Преди да дойдат, ли? Ами че те са тук, глупако. Дърветата. Това е суха гора.

— Каква суха гора?

— Аз съм виновен — трябваше да внимавам повече накъде вървим. Сега никога няма да си намериш звездата, а аз никога няма да си получа покупката. Някой ден някой беден нещастник ще се изгуби в тая гора и ще ни намери лъскавите скелети.

Тристан се огледа. В сумрака му се стори, че дърветата са се скупчили по-нагъсто, макар всъщност да не беше видял нещо да се движи. Зачуди се дали дребосъкът не е луд.