Нийл Геймън - Звезден прах

Нещо го ужили по ръката. Той го плесна и си погледна дланта. Очакваше да види насекомо. Видя бледожълто листо. Листото падна на земята със сухо шумолене. На ръката му набъбна капка червена кръв. Гората зашепна.

— И какво сега? — попита Тристан.

— Не знам. Ако знаехме къде е истинската пътека… даже сухата гора не може да унищожи истинската пътека. Може само да я скрие от нас… — Дребосъкът сви рамене и въздъхна.

Тристан вдигна ръка и потърка челото си.

— Аз… знам къде е пътеката. — И посочи. — Ето там.

Мънистените очички на дребосъка блеснаха.

— Сигурен ли си?

— Да. През онзи шубрак и нагоре и надясно. Там е.

— Откъде знаеш?

— Знам — отвърна Тристан.

— Добре. Хайде! — Дребосъкът вдигна торбата си и се затича, достатъчно бавно, за да може Тристан да го следва с удрящата краката му кожена торба, думкащо сърце и недостигащ въздух.

— Не! Не натам. Наляво! — изкрещя Тристан.

Клони и тръни късаха дрехите му. Тичаха, без да кажат и дума.

Дърветата сякаш се подредиха в стена. Облаци листа падаха и режеха, и жилеха кожата на Тристан, късаха и деряха дрехите му. Той тичаше нагоре по склона, бръскаше листата със свободната си ръка и отмахваше клоните с торбата.

Нечий вой наруши тишината. Беше косматият дребосък. Беше приклекнал и виеше към небето.

— Престани — каза Тристан. — Почти стигнахме. — Сграбчи косматото създание за ръчицата с голямата си ръка и го затегли напред.

И изведнъж се озоваха на истинската пътека: зелена алея през сивата гора.

— Тук вече в безопасност ли сме? — задъхано попита Тристан и се огледа.

— В безопасност сме, стига да вървим по пътеката — каза косматият дребосък, пусна торбата си на земята, седна на тревата и се загледа в заобикалящите ги дървета.

Бледите дървета се разклатиха, въпреки че нямаше вятър, и на Тристан му се стори, че се разтърсват от гняв.

Спътникът му се разтрепери, косматите му пръсти опипваха зелената трева, галеха я. Вдигна поглед към Тристан.

— Да си носиш нещо като алкохол? Или пък случайно манерка горещ сладък чай?

— За жалост не — отвърна Тристан.

Дребосъкът изсумтя и бръкна в голямата си торба.

После каза:

— Обърни се. И не надничай.

Тристан се обърна.

Чу се шум от ровичкане и измъкване на нещо. След това на затваряне на ключалка, а след това:

— Вече можеш да се обърнеш, ако искаш. Държеше лъскава бутилка и отчаяно се опитваше да издърпа тапата.

— Ъъ. Да ти помогна? — попита Тристан с надеждата, че въпросът му няма да обиди косматия дребосък. Но притесненията му бяха безпочвени: спътникът му бутна бутилката в ръцете му.

— Я пробвай. Твоите пръсти по ги бива за тази работа. Тристан извади тапата. Разнесе се омаен аромат на мед, горено дърво и карамфил. Младежът върна бутилката на дребосъка.

— Грехота е толкова рядко и добро питие да се пие от бутилката — каза косматият дребосък, отвърза дървената чашка от колана си и с треперещи ръце сипа в нея малко от кехлибарената течност. Подуши я, отпи и оголи ситните си остри зъби в доволна усмивка.

— Аааааах. Така е по-добре.

Подаде чашката на Тристан и каза:

— Пий бавно. Тази бутилка струва колкото цял кралски откуп. Платил съм за нея два големи синьобели диаманта, една пееща птичка играчка и люспа от дракон.

Тристан отпи. Питието го затопли до пръстите на краката и главата му се изпълни с милион мехурчета.

— Добро е, нали?

Тристан кимна.

— Боя се, че е прекалено добро за такива като мен и теб. Няма значение. Много е полезно в трудни моменти, а този определено е такъв. Давай да се махаме от тази гора. Ама накъде…?

— Натам. — Тристан посочи наляво.

Дребосъкът запуши бутилката, прибра я в джоба си, метна торбата си на рамо и двамата поеха по зелената пътека през гората.

След няколко часа белите дървета започнаха да оредяват и накрая двамата излязоха от сухата гора и тръгнаха между две ниски груби каменни стени покрай висок речен бряг. Тристан погледна назад и не видя никаква гора: зад гърбовете им се простираха само обрасли с пирен червеникави хълмове.

— Тук можем да спрем — каза спътникът му. — Трябва да поговорим. Седни.

Остави огромната си торба, покатери се върху нея и погледна надолу към Тристан, който седна на един камък край пътя.

— Има тука нещо, което не разбирам. Я пак ми кажи. Откъде си?

— От Стената. Вече ти казах.

— Кои са майка ти и баща ти?

— Баща ми е Дънстън Торн. Майка ми е Дейзи Торн.

— Ммм. Дънстън Торн… Ммм. Знам го. Подслони ме за една нощ. Не е лошо момче, макар да е голямо дърво, когато му се спи на човек. — Той се почеса по муцуната. — Но това пак не обяснява… а бе няма ли нещо необичайно в семейството ти?