Нийл Геймън - Звезден прах

Братята, живи и мъртви, не откъсваха очи от камъка. Той продължи да се издига в небето и накрая се изгуби от поглед.

— Орли ли да впрегнем, за да ни отнесат в небето? — озадачено и раздразнено попита Терциус.

Баща им не каза нищо. Последната дневна светлина угасна и звездите увиснаха над главите им, неизброими и великолепни.

Една падна.

Терциус реши, макар да не беше сигурен, че това е първата вечерна звезда, същата, която беше забелязал брат му Септимус.

Звездата се запремята — петънце светлина в нощното небе — и пропадна някъде на юг и на запад от тях.

— Край — прошепна осемдесет и първият лорд, падна на пода на каменната зала и не помръдна повече.

Примус се почеса по брадата и сведе поглед към трупа.

— Направо ме сърбят ръцете да изхвърля дъртото копеле през прозореца. Каква беше тази идиотщина?

— По-добре недей — каза Терциус. — Ще вземе Бурелом да се срине. Или пък да си навлечем проклятие, нали така. По-добре го занеси в Залата на предците.

Примус вдигна тялото на баща си и го положи върху кожите на леглото.

— Да кажем на хората, че е мъртъв.

Четиримата мъртви братя се бяха скупчили заедно със Септимус пред прозореца.

— Според теб за какво си мисли? — попита Квинтус Секстус.

— Чуди се къде е паднал камъкът и как да стигне до него пръв — отвърна Секстус и си припомни падането си от скалите към вечността.

— Надявам се — каза покойният осемдесет и първи лорд на Бурелом на четиримата си мъртви синове. Но тримата, които още не бяха мъртви, не чуха нищо.

Въпросът „Колко е голяма Самодивската страна?“ няма прост отговор.

В крайна сметка Самодивската страна не е една земя, едно княжество или едно владение. Картите на Самодивската страна са ненадеждни и на тях не може да се разчита.

Говорим за кралете и кралиците на Самодивската страна като че ли говорим за кралете и кралиците на Англия. Но Самодивската страна е по-голяма от Англия и е по-голяма от целия свят (защото още от зората на времето всяка земя, прогонвана от картите от изследователите и смелчаците, доказвали, че не съществува, намира убежище в Самодивската страна; и така, по времето, когато пишем за нея, тя вече е наистина най-голямото място, в което има всякакви терени и ландшафти). Тук наистина има дракони. А също и грифони, лами, крилати коне, василиски и хидри. Има и всякакви по-познати ни животни, като например котки — любвеобилни и надменни, кучета — благородни и подли, вълци и лисици, орли и мечки.

В средата на горичката, толкова гъста и тъмна, че си беше почти непроходим лес, имаше къщурка от тръстика, пръти и спечена сива глина. И в тази къщурка имаше нещо особено зловещо. Малко жълто птиче стоеше на пръта в клетката пред къщата. Не пееше, беше тъжно умълчано, с разрошени избелели пера. Старата бяла боя на вратата се лющеше.

В къщурката имаше само една стая. От гредите на тавана висяха бутове и наденици, а също и един препариран крокодил. Огън от торф димеше в огнището до стената. Трите легла — едното голямо и старо, другите две колкото походни креватчета — бяха завити с одеяла.

В единия ъгъл имаше готварски съдове и голяма прашна ракла, вероятно празна. Прозорците бяха толкова мръсни, че през тях не се виждаше нищо, навсякъде се стелеше дебел пласт мазен прах.

Единственото чисто нещо в къщата беше огледалото от черно стъкло, високо повече от човешки ръст и широко като църковна врата, подпряно на стената.

Къщата принадлежеше на три старици. Редуваха се да спят на голямото легло, да готвят обяд, да слагат в гората капани за дребни животни, да вадят вода от дълбокия кладенец зад къщата.

Трите старици почти не си говореха. В къщурката имаше и три други жени. Те бяха слаби, мургави и весели. Помещението, което обитаваха, беше много по-голямо от къщата; подът му беше от оникс, а колоните му бяха от обсидиан. Зад него имаше двор, от който се виждаха звездите и небето. В двора имаше фонтан и от статуята на изпаднала в екстаз русалка с широко отворена уста бликаше вода. Прозрачните черни струи падаха в езерото и то разклащаше отразените звезди.

Трите жени и тяхната къща бяха в черното огледало. Трите старици бяха Лилим — кралицата на вещиците — сам-сами в гората.

Трите жени в огледалото също бяха Лилим: но дали бяха потомки на стариците, или техни сенки и дали само селската къщурка в гората беше истинска, или пък някъде другаде Лилим живееха в черна зала с фонтан във формата на русалка под звездите, никой не знаеше, освен самата Лилим.