Нийл Геймън - Звезден прах

Тристан Торн тича по целия път до вкъщи. Драки закачаха дрехите му и един клон събори бомбето от главата му.

Нахлу раздърпан и останал без дъх в кухнята в къщата на Западните ливади.

— Виж се на какво приличаш! — каза майка му. Направо на нищо не приличаш!

Тристан само й се усмихна.

— Тристан? — попита баща му, който на трийсет и пет години все още беше среден на ръст и все още луничав, макар в кестенявите му къдрици вече да имаше няколко сребърни нишки. — Не чуваш ли какво ти казва майка ти?

— Извинявайте, татко, майко, но се налага тази вечер да напусна селото. Може да ме няма известно време.

— Я стига глупости! — каза Дейзи Торн. — Да не съм чула и дума повече.

Но Дънстън Торн видя погледа в очите на сина си и каза на жена си:

— Остави ме да поговоря с него.

Тя го изгледа сърдито, но кимна и отвърна:

— Както кажеш. Но кой ще му зашие палтото, това питам аз.

И излезе от кухнята.

Огънят съскаше в зелено и виолетово.

— Къде отиваш? — попита Дънстън.

— На Изток — отвърна синът му.

На Изток. Баща му кимна. Имаше два изтока — на изток към другата околия отвъд гората и на Изток от другата страна на стената. Нямаше нужда Дънстън Торн да пита, за да разбере кой изток има предвид синът му.

— Ще се върнеш ли?

Тристан се ухили широко.

— Разбира се, че ще се върна.

— Ами хубаво — каза баща му. — Добре тогава. — И се почеса по носа. — Мислил ли си как ще минеш през стената?

Тристан поклати глава.

— Все ще измисля как. Ако трябва, ще си пробия път през пазачите с бой.

Баща му изсумтя.

— Няма да се наложи чак толкова. Я си представи, че ние с теб сме на пост. Не искам никой да пострада. — Почеса се още веднъж по носа. — Иди си събери нещата и целуни майка си за довиждане, а аз ще те изпратя до селото.

Тристан събра нещата си, а майка му му даде шест големи червени ябълки, самун хляб и пита сирене и той ги пъхна в торбата. Г-жа Торн не го погледна в очите. Той я целуна по бузата и й махна за довиждане. След това слезе в селото с баща си.

Тристан застана за пръв на пост пред пролуката, когато стана на шестнайсет. Дадоха му само едно напътствие: задачата на стражата е каквото и да става, да не допуска никой да излезе от селото през пролуката в стената. Ако не успеят да попречат на желаещия, стражите трябва да вдигнат селото на крак.

Докато вървяха, се зачуди какво ли е намислил баща му. Двамата заедно сигурно щяха да надвият пазачите. А може би баща му беше измислил как да отвлече вниманието им, за да може той да се промъкне през пролуката…, а може би…

Докато минаваха през селото и вървяха към стената, Тристан си представи какво ли не, само не и това, което всъщност стана.

Тази вечер при стената дежуреха Харолд Кръчбек и г-н Бромиос. Харолд Кръчбек беше синът на мелничаря — як младеж с няколко години по-голям от Тристан. Косата на г-н Бромиос беше черна и къдрава, а очите му бяха зелени и зъбите му бяха бели и миришеше на грозде и гроздов сок, на ечемик и хмел.

Дънстън Торн отиде при г-н Бромиос и застана пред него. Затропа с крака да се стопли в мразовитата вечер.

— Добър вечер, господин Бромиос. Добър вечер, Харолд.

— Добър вечер, господин Торн — отвърна Харолд Кръчбек.

— Добър вечер, Дънстън — каза г-н Бромиос. — Как си?

Дънстън отвърна, че е добре, и си поговориха за времето, и стигнаха до съгласие, че времето е лошо за фермерите и че ако се съди по вече узрелите плодчета на зелениката и шишарките на тиса, зимата ще е дълга и сурова.

Докато ги слушаше, на Тристан му идваше да избухне от раздразнение, но все пак си сдържа езика и не каза нищо.

Накрая баща му каза:

— Господин Бромиос, Харолд, и двамата познавате сина ми Тристан, нали?

Тристан нервно си свали бомбето за поздрав. След което баща му каза нещо, което той не разбра.

— И двамата знаете откъде дойде, нали?

Г-н Бромиос кимна и не каза нищо. Харолд Кръчбек каза, че бил чувал разни неща, но че човек не трябвало да вярва на хорските приказки.

— Е, в случая са верни — каза Дънстън. — И дойде времето той да се върне.

— Има една звезда… — понечи да обясни Тристан, но баща му му изшътка да мълчи.

Г-н Бромиос се потърка по брадичката и прокара ръка през гъстите си черни къдрици.

— Ами добре. — Обърна се към Харолд и тихо му каза нещо, което Тристан не чу.

Баща му сложи в дланта му нещо студено.

— Върви, момчето ми. Иди и донеси тази твоя звезда и нека Бог и ангелите да те пазят.

И пазачите на портала г-н Бромиос и Харолд Кръчбек отстъпиха встрани и го пуснаха да мине.