Нийл Геймън - Звезден прах

Беше студен и ветровит ден в края на октомври, от онези дни, в които все изглежда, че ще завали, но така и не завалява, и беше късен следобед. Виктория Форестър влезе в „Мънди и Браун“ със списък, съставен с прецизния почерк на майка й, и удари звънчето до тезгяха.

Когато от задното помещение се появи Тристан Торн, изглеждаше леко разочарована.

— Добър ден, госпожице Форестър.

Виктория се усмихна пестеливо и му подаде списъка.

В него пишеше следното:

1/2 либра саго

10 кутии сардини

1 бутилка кетчуп с гъби

5 либри ориз

1 кутия кленов сироп

2 либри стафиди

1 бутилка кошенил

1 либра ечемичено брашно

1 кутия от шилинг какао „Раунтрийс Елект“

3 кутии препарат за лъскане на ножове „Оуки“

6 кутии вакса „Брънзуик“

1 пакет пудра захар „Суинборн“

1 бутилка полировка за мебели

1 шпатула

1 цедка за сос

1 комплект кухненски постелки

Тристан го прочете и затърси в него повод да я заговори: някакъв повод за диалог — какъвто и да е. Чу се да казва:

— Значи оризов пудинг ще правите, госпожице Форестър? — И щом го изрече, усети, че е сбъркал.

Виктория сви съвършените си устни, премигна със сивите си очи и каза:

— Да, Тристан. Ще правим оризов пудинг. А после му се усмихна и продължи:

— Мама казва, че оризовият пудинг в достатъчно количество помага срещу хрема, настинка и други есенни болежки.

— Моята майка казва същото за пудинга от тапиока — сподели Тристан и забоде списъка на шиша при другите. — Повечето провизии можем да ви доставим утре сутринта, а останалото ще дойде с господин Мънди в началото на другата седмица.

В този момент вятърът задуха толкова силно, че прозорците издрънчаха, а ветропоказателите се завъртяха толкова пъти, че накрая вече не знаеха къде е юг и къде е север.

Огънят в камината на „Мънди и Браун“ хлъцна и се изви във вихрушка от зелено и пурпурно, поръсена със сребристи искри, от онзи тип, които могат да се постигнат, като хвърлиш в пламъците шепа железни стружки.

Вятърът духаше откъм Самодивската страна и от изток и Тристан Торн изведнъж откри в себе си известно количество кураж, който дори не подозираше, че притежава.

— Знаете ли, госпожице Форестър, след няколко минути свършвам работа. Дали да не ви изпратя до вас? На път ми е. — И зачака със свито сърце, докато сивите очи на Виктория Форестър го гледаха развеселено и учудено. След време, което му се стори почти сто години, тя каза:

— Ами добре.

Тристан влезе отзад и осведоми г-н Браун, че си тръгва. А г-н Браун изръмжа не съвсем злонамерено и каза на Тристан, че когато той бил млад, не само оставал до късно всяка вечер и затварял магазина, но и спял на пода само с палтото си за възглавница.

Тристан се съгласи, че е голям късметлия, пожела на г-н Браун лека нощ, след което си взе палтото от закачалката и новото бомбе от полицата за шапки и излезе пред магазина, където го чакаше Виктория Форестър.

Докато вървяха, есенният здрач се превърна в ранна нощ. Тристан усещаше мириса на скорошната зима — смесица от нощна мъгла и ясен мрак и аромат на опадали листа.

Тръгнаха по лъкатушещия път към фермата на Форестърови, белият полумесец на луната висеше в небето и звездите блещукаха в мрака отгоре.

— Виктория — каза след малко Тристан.

— Кажи, Тристан — отвърна Виктория, която досега не беше казала нищо.

— Ще ме сметнеш ли за нахален, ако те целуна? — попита Тристан.

— Да — рязко и студено отвърна Виктория. — Ще те сметна за много нахален.

— О!

Изкачиха хълма, без да си говорят; на върха се обърнаха и погледнаха надолу към Стената, цялата в трепкащи пламъци на свещи и газени лампи в прозорците, топли жълти светлинки, които мамеха и подканваха, а над тях светлините на безчислените звезди, които сияеха и премигваха, блестяха, хладни и далечни и по-многобройни, отколкото някой може да си представи.

Тристан посегна и хвана малката ръка на Виктория. Тя не я дръпна, а попита:

— Видя ли?

— Нищо не видях — каза Тристан. — Гледах тебе.

Виктория се усмихна под лунната светлина.

— Ти си най-красивата на целия свят — изрече от все сърце Тристан.

— Гледай си работата — отвърна Виктория, но не го каза сърдито.

— Какво видя? — попита Тристан.

— Падаща звезда. Доста са чести по това време на годината.

— Вики, ще ме целунеш ли?

— Не.

— Когато бяхме малки, ме целуваше. Целуна ме под Дъба на обетите на петнадесетия ти рожден ден. Целуна ме и на последния Първи май зад обора на баща ти.