Майк Гейл - Вечеря за двама

— Знам какво искаш да кажеш. И аз не мога да остана вечно във „Фам“. Вероятно ще настъпи ден, и то в не много далечното бъдеще, в който ще трябва да се преместя от света на модните млади жени в по-улегнало женско списание или в някое хубаво издание за обзавеждане и интериор. Забелязвам тази тенденция у наши сътруднички. Може да са най-добрите авторки, които познавам, но статиите им започват да звучат кухо, защото те вече не живеят в света на нашите читателки. Разбираш ли? Читателките на „Фам“ излизат всеки петък с цяла тумба приятели и обръщат водка след водка по клубовете, а за нас петъчната вечер означава само аз и ти пред телевизора на дивана. Може да се преструвам още малко, но съвсем скоро списанието окончателно ще ми писне.

Тя отпива от питието си.

— Напоследък доста размишлявах за смъртта на татко. Никога не съм се опитвала да открия нещо добро в нея. Винаги ми бе по-лесно да я приема като най-ужасното нещо на света. Опустошително. Бях решила, че тя е съсипала живота ми. И едва напоследък започна да ми идва наум, че всъщност през цялото време съм я оценявала погрешно. Та аз имах най-прекрасния баща на земята. Неговата любов ме направи онова, което съм днес. Какво повече бих могла да желая? Има хора по света, които никога не са изпитвали такава любов, и те са онези, които трябва да се сърдят на живота, а не аз. Представи си — баща ми можеше да го няма, можех изобщо да съм лишена от неговата любов. Тогава аз нямаше да бъда сегашната аз. Щях да съм друга. Друга, в която ти може би никога нямаше да се влюбиш. Понякога прекарваме прекалено много време в мечти животът ни да не е такъв, какъвто е. А всъщност трябва да сме благодарни за онова, което имаме. — Тя нервно се засмива. — Е, това е, край на проповедта.

В професионално отношение нещата относително бързо се връщат към нормалния ритъм. Започвам да сътруднича на свободна практика в редакцията на „Саунд Сийн“ в Бейзуотър и макар да не е онова, което искам да върша, решавам, че засега ме задоволява. Изи е много заета със списанието и с подготовката на няколко интервюта за поста на главен редактор. Колкото до отношенията ни, трудно е да се каже какво става, но знам, че не са нормални. Изи отказва да се срещне с Никола. Ако аз говоря по телефона, тя дори не ме пита с кого. Когато излизам, не любопитства къде отивам, а когато се прибирам, не се интересува къде съм бил. Накратко, тя не ми задава всекидневните въпроси, защото не е сигурна как ще приеме отговорите. Когато се опитвам да говоря с нея за Никола, тя отказва да ме слуша. Когато се опитвам да започна разговор за онова, което става с нас, въобще не желае да го обсъжда.

Две седмици по-късно, в петък вечерта, съм на път към дома на Никола, за да отпразнуваме със семейството и приятелите й четиринайсетия й рожден ден. Прекарал съм седмици в безплодно умуване какъв подарък да й купя, та макар и частично да компенсирам отсъствието си на всички пропуснати рождени дни. Спомних си за екскурзията ни по магазините и се обадих на Кейтлин, за да науча какъв размер дрехи и обувки носи дъщеря ми, а после се върнах в любимия й магазин. Видях дрехи, които смътно наподобяваха онези, които тя пробва тогава, но всеки път, когато вземех нещо, не бях сигурен дали ще й хареса. Не исках да й занеса подарък, за който да ми благодари и да го зареже в дъното на гардероба. Исках подаръкът ми да е такъв, че да я остави на място. Исках тя да почувства, че съм й купил най-подходящия подарък, защото я познавам.

Имах и идеята да й дам пари — идеалният подарък за всеки тийнейджър — но при нашите обстоятелства нямаше да е много правилно. Мислих за музика, но, както и с дрехите, всичко е въпрос на вкус и човек лесно може да сбърка. Другите задраскани възможности в списъка ми бяха: нов мобилен телефон, грим, маратонки, парфюм, кола (тук вече се хващах за сламка), Плейстейшън 2, билети за концерт, разни предмети с автографи на групи, които бях интервюирал. Накрая се върнах към всички неща, които вече бях отхвърлил, избрах две от тях и внимателно ги опаковах в тъмносиньо лъскаво фолио.

— Дейв! — възкликва Никола, когато отваря вратата.

— Здрасти. — Целувам я и й подавам двата пакета, но задържам бутилката вино, която съм донесъл.

— Благодаря. — Тя отново ме целува. — Мама каза, че трябва да изчакам всички гости и чак тогава да започна да отварям подаръците. Двама от братовчедите ми все още ги няма. Но те винаги закъсняват, така че ще почакаме.