Майк Гейл: Вечеря за двама

Както и да е. Това е само едно кратко писмо, с което се представям и ти казвам… добре дошъл в семейството. Гледай си спокойствието там вътре. Всичко най-хубаво.

Изи ми се обажда от работа, за да ми съобщи добри новини. Току-що се е върнала от доктора в районната клиника и той потвърдил зачеването на бебето. Пресмятайки от последния ден на цикъла й и приемайки този ден за ден нулев (нищо не разбрах, как така нулев — трябва да е ден първи, нали?), той изчислил, че е бременна от шест седмици. При тази вест нещо в мен сякаш казва „щрак“ и се включва. Чувствам се като обладан от някакъв дух. Мога да мисля единствено за това, че ще ставам баща. През следващата седмица тази мисъл доминира в моите мисли, в моя живот и в разговорите ми с Изи.

— Ало! Списание „Фам“, аз съм Изи Хардинг.

— Хей, здравей, аз съм — отговарям.

— Какво е станало?

— Че какво може да е станало? Нищо. Просто искам да поговорим.

— Часът е само десет и десет — озадачава се тя. — Ти никога не ми се обаждаш в десет и десет. Всъщност, понякога съм искала да ми се обадиш в десет и десет, но ти винаги казваш, че е прекалено рано.

— Това го е казвал старият Дейв Хардинг. Новият може да ти се обажда в работата по всяко време.

— Е? — пита в очакване жена ми.

— Как се чувстваш?

— Добре.

— Сигурна ли си?

— Не се чувствам различно. Ти различно ли се чувстваш?

Засмивам се.

— Аз не съм този, който е… — Оглеждам се из офиса на „Лаудър“ и решавам да не произнасям думата. Предпочитам Изи да попълни празното място. — Или напротив?

— Почакай — отговаря ми тя. — Още сме в самото начало, а вече мислим и говорим само за това. Ще полудеем напълно докато стане време… да пристигне. Трябва да сключим нещо като договор — да спрем да говорим замалко на тази тема.

— Добре, но преди да започнем да спираме, позволи ми да те питам само едно нещо.

— Какво?

— Имена.

— Какви имена? А, имена ли?

— Ами да! Имена я. Просто се чудех. Кои бяха последните ти любимци?

— Не се занасяй!

— Не мога.

Тя се смее.

— Мисля, че Леви е хубаво име, ако излезе знаеш какво… — продължавам най-сериозно аз, — Лоуис също, ако пък е знаеш какво.

Смехът й ще ми спука тъпанчето.

— Чакай да позная — отвръща задъхано. — Леви заради Леви Стъбс от Темптейшънс, а Лоуис заради… ами да! Приятелката на Супермен?

— Нищо подобно. Изобщо не позна — отговарям, макар че е улучила десетката. — Просто харесвам тези имена.

— Как ли пък не — роптае Изи. — Всъщност няма значение. — Тя снижава глас. — Слушай, нямаш никакъв шанс да наречеш с името Леви нещо, което ще излезе от моята утроба. Гарантирам ти го.

— Тогава ми кажи ти какво предлагаш? — отвръщам без да се преструвам, че не знам, че тя също е мислила по този въпрос.

— Изчакай сек… — Жена ми спира насред думата. Чувам някой да я пита кога ще пристигнат хромалиновите проби от печатницата. — Добре, пак съм аз. Знаеш ли какво?

— Какво?

— Харесва ми, че знаеш, че съм толкова обезумяла, колкото си и ти — казва Изи и в гласа й откривам истинска неподправена радост. — Да, имам няколко на ум… тъй де, знам, че и двамата сме… превъзбудени, но… искаш да ти ги кажа, така ли? Независимо дали ще ти харесат, или не.

— Точно така. Като начало можеш да спреш да пелтечиш. Няма да ти помогне ни най-малко.

— Добре. В такъв случай ще ти кажа, че пропуснах обичайните заподозрени, които се въртят в главата ми откакто станах на десет години. Нали знаеш, всички онези Моли, Поли, Хлое, Допи, Люси… имената, за които тайничко си мечтаех да са мои, защото бях изчела прекалено много книжки за издокарани пансионерки. После махнах имената, които дават възможност на училищните келеши и побойници да си правят каламбури като Грегори — онова ти гори… — тя спира за миг и отново се засмива, — Рози-бетоновози или Ясмин-комин. След което осъзнах, че е доста глупава причина да се откажеш от името и се спрях на Максуел или Ясмин, но съм готова да бъда убедена в противното.

— Максуел и Ясмин са хубави имена — съгласявам се. — Но Леви и Лоуис също са хубави. Значи в купата за жребий ще сложим четири имена, освен ако…

— Какво?

— Ако не са четиризнаци. Възможно е, нали?

— Дейв, сигурен ли си, че не бива да говорим за онова нещо, за което вече говорихме, че не бива?

„Господи, колко сложно изречение“, мисля си, но много добре знам какво иска да ми каже.