Майк Гейл - Вечеря за двама

Минава осем и двамата сме в кухнята. Единият от плотовете е покрит със съботния „Гардиан“ и навсякъде има пръст, защото Изи сади в сандъчето за прозореца гербери, зюмбюли и теменужки, които току-що е купила от магазина B&Q. Голяма торба с торова смес е стоварена в мивката, а тя е заровила и двете си ръце в нея.

— Не — отговарям. — Не мисля, че ще бъде правилно. Мисля, че сме обсебени от тази тема.

— Значи не бива да казваме нищо, нито дума дори за това, за което не можем да говорим, иначе договорът ще бъде анулиран и обявен за нищожен?

— Какво? Имаш пред вид дали можеш да ме попиташ нещо от рода на „Мислил ли си днес нещо интересно за бебето?“… Ами да. В такъв случай договорът ни наистина ще бъде анулиран и обявен за нищожен.

— Но ти току-що го изрече — изважда тя ръцете си от торбата. Целите са покрити с черна торова смес.

— Какво съм изрекъл? — питам лукаво.

— Думата, която не трябва да произнасяме. Основната тема, която не бива да обсъждаме. Бебето!

— О, по дяволите! Права си. — Млъквам за кратко. — Ами добре тогава. Мислила ли си днес нещо интересно за бебето?

— Леви — казвам.

— Максуел — контрира Изи. — Друго предложение?

— Дейв — отвръщам.

— Да, добре — казва тя. — Върнън.

— Звучи като име на паразит — възразявам. — А за момиче?

— Настоявам за Ясмин — признава тя.

— Настоявам за Лоуис — не се предавам аз. — Друго предпочитание?

— Адел — предлага Изи.

— Изи — отсичам аз.

— Това е хубаво — прошепва тя.

— Знам — отговарям й.

— Мамо, татко — започвам. — Изи и аз искаме да ви кажем нещо.

Двамата с Изи сме се отбили в дома на родителите ми, и да им съобщим добрата новина.

— Ние… — поглеждам Изи и стискам ръката й. — Ние ще си имаме бебе.

Баща ми направо експлодира. Подскача от стола си и без малко да се залепи за тавана.

— Поздравления! Добра работа, сине!

— Това наистина е най-хубавото нещо, което чувам от дълго време насам — добавя мама. Всички в стаята започваме да се прегръщаме, да си стискаме ръцете, да се целуваме и поздравяваме. Опиянявам се като виждам родителите си толкова щастливи. Те настояват да останем за обяд. В мига, в който се съгласяваме, Изи се шмугва в кухнята заедно с майка ми под предлог, че се нуждаела от помощ в приготвянето на обяда. Знаем много добре, че мама няма да й позволи да си натопи дори малкото пръстче в мивката, камо ли да готви. Оставам във всекидневната с татко. Гледаме телевизия и си говорим за злободневни неща.

Наближава дванайсет часа, Изи и аз седим в кухнята на майка й в Оксфорд. Първоначалният ни план бе Изи да й се обади вчера по телефона и да й съобщи новината, но колкото и да се опитвала, не успяла да го направи. Когато я питам защо, ми отговаря: „Защото искам да видя лицето й.“ И аз веднага разбирам всичко.

Пристигаме при майка й под предлог, че просто минаваме оттук и тя също настоява да останем за обяд. Изи не е сигурна кога ще настъпи най-подходящият момент, за да й съобщи новината, затова ме инструктира да стоя с нея през цялото време, докато приготвя обяда. Моментът очевидно настъпва, докато бели варените картофи, а аз стоя с чайник с гореща вода в едната ръка и пакет пилешки дреболии в другата, като внимателно изучавам инструкцията за приготвяне. Майка й се е навела над фурната, наглеждайки през стъклената вратичка пилето, което е пъхнала да се пече. Точно тогава Изи най-неочаквано изтърсва:

— Хей, мамо, знаеш ли? Имам новини за теб. Бременна съм.

Майка й извръща лице и мълчаливо се разплаква. Въпреки че изглежда неспособна да произнесе и дума, тя все пак успява да каже:

— Баща ти щеше да бъде толкова горд.

И толкоз. Изи също започва да плаче, майка й още повече, сетне прегръща Изи, после прегръща мен, накрая успява да прегърне и двама ни. Всички се прегръщаме. Тя наистина е щастлива.

Сега, след като моите родители и майката на Изи знаят голямата новина, единствените хора, с които решаваме да споделим на този ранен етап, са нашите най-близки приятели, две двойки: Джени и Тревър и Стела и Лий. Аз предпочитам да си мълчим, докато не добием малко повече сигурност, но Изи ме оборва:

— Това са хората, към които бих се обърнала, ако стане нещо лошо. Така че защо да не им кажем добрата вест?