Майк Гейл: Вечеря за двама

— Но ти вече го имаш, доколкото знам?

— Да — отвръщам. — Обаче е толкова добър, че бих искал да го имам два пъти.

Докато пътуваме към къщи, адрес Мусуел Хил, Кресуел Гардънс 24, говорим за всичко и нищо: как вървят работите в редакцията, какво ще ядем, когато се приберем, какво да правим през уикенда. Все неща, каквито всички семейни двойки по света си говорят. Обаче в момента, в който влизаме в апартамента на втория етаж на триетажна къща от времето на крал Едуард, преставаме да се преструваме, че онова, което се е случило, не е най-важното нещо в нашата връзка от деня, в който сме се срещнали.

Неочаквано вече имаме мисия и едно-единствено нещо има значение. Въпреки че котаракът — тригодишен егоцентричен сив персиец на име Артър, мяука неистово и драска по пода, за да му обърнем внимание, ние го пренебрегваме и се упътваме право към банята. Гледам как Изи отваря кутийката и размахва листчето за тестване под носа ми. Като хипнотизиран съм. Трудно ми е да повярвам, че това парченце пластмаса може да определи какъв ще бъде остатъкът от живота ми.

— Така-а-а — казва дълбокомислено жена ми. — Това е.

Поглежда ме и аз отвръщам на погледа й. След няколко секунди мълчание, през които събираме мислите си, кимам:

— Хайде, давай.

Тя не помръдва.

— Какво?

— Не мога да пишкам пред теб! Трябва да излезеш.

— Защо да не можеш? — Въобще не се шегувам. Струва ми се, че се глези. — Не искам да пропусна най-важния момент в живота си!

— Нищо няма да пропуснеш — тросва се тя.

Излизам от банята и жена ми затваря вратата зад мен. Заставам отвън, прилепвам ухо и се опитвам да различа звука от струйката урина, която тя ще изпишка върху пластмасовата лентичка. Котаракът солидарно се присъединява към мен. Е, не подслушва, разбира се. Просто се отърква напред-назад между краката ми, като мърка гръмко. Клякам и го погалвам по шията, а той ме гледа с огромните си сиви очи и аха! да ми проговори. Съкровен миг за котака и мен, макар че всъщност не съм с него — в банята съм с Изи.

— Свърши ли? — викам я.

— Ще ми дадеш ли една секунда, дявол да го вземе, Дейв? — долита отговорът. — Тъкмо започвам.

Настъпва тишина, сетне до мен достига звука от пишкане с прекъсвания, после тракането на ролката с тоалетна хартия и накрая се появява Изи с теста в ръка.

— Само мъж може да измисли нещо подобно — възмутена е тя. — Само мъж може да си въобрази, че е много лесно да пишкаш върху нещо толкова малко. Искат се само умение и точност на снайперист.

Разсмивам се. Изказването е напълно в стила на Изи. Тя прекарва целия си ден, опитвайки се да издава списание, което да говори пряко със стотици хиляди жени, а един от най-лесните начини да създадеш сплотено общество от сестри по неволя, е да посочиш общия враг в лицето на „безполезните мъже“ според принципа „Ела зло, че без теб по-зло“. Истината обаче е, че Изи всъщност не вярва в сексуалните стереотипи. Тя вярва в хората.

— Колко ще трябва да чакаме? — питам.

Тя поглежда гърба на кутията, макар да знае, че аз знам, че тя знае.

— Три минути.

— Добре, минали са трийсет секунди откакто пусна водата, така че остават две минути и половина.

Преди да успее да ми противоречи, аз издърпвам листчето, пускам го внимателно на пода, хващам я за ръката и я вкарвам в спалнята, като затварям вратата зад нас. Оставаме така, с ръце, обвити около врата на другия, и очи, впити в часовниците ни, за да отброим точно две минути и трийсет секунди. След този кратък интервал, който ми се струва цяла вечност, Изи се откъсва от мен и отваря вратата. Макар че не изоставам много, тя успява да стигне първа до теста и въпреки че двамата посягаме едновременно, тя го докопва.

Напрежението е толкова силно, че едва проговарям.

— Какво показва?

— Бременна съм — отвръща тихо тя. По лицето й вече се търкалят сълзи. — Ще ставаш татко.

Аз обгръщам с ръка раменете й, притискам я към себе си.

— Не плачи. Всичко ще бъде наред.

— Не плача, защото съм тъжна — хлипа тя. — Плача, защото в момента чувствам, че това е най-хубавата новина, която някога съм научавала.

На следващия ден отивам на работа — четиринайсетия етаж на сградата Хенсън в Холборн, където се помещава „Би Ди Пи Пъблишинг“ — малката издателска империя, която бълва продукция от седемнайсет списания, обхващащи почти всички области от живота и главно онова, за което хората обичат да четат:

Интериор и обзавеждане: „Кичън, Батрум, Бедрум“ и „Метрохоум“