Майк Гейл - Вечеря за двама

— Точно така. — Тя прави пауза, изчаквайки ме да кажа още нещо. Аз си мълча. — Тогава? — продължава Изи. — Съгласен ли си да останем в Лондон, докато остареем и побелеем?

— Предполагам — отговарям, но очите ми прескачат на едно имение от шестнайсети век в Еършир за 1,4 милиона лири — без пари.

Настъпва продължителна тишина, след което Изи се обръща към мен с въздишка.

— Знаеш, че те обичам, нали?

— Да.

— Знаеш, че имаме това малко и дребно нещо, наречено ипотека, нали?

— Така ли?

— Да, точно така. И то между другото означава, че всеки месец трябва да плащаме на банката определено количество пари, за да не ни вземат дома. Това е доста просто споразумение между тях и нас — с изключение на изискването, че трябва да имаме известна сума в банката.

— Искаш да си намеря работа. Това ли искаш да кажеш?

— Точно това.

— На твое място не бих се притеснявал — изричам безгрижно. — Ще си намеря някаква работа. Мисля по въпроса. Имаме доста приятели в бизнеса, един или двама все ще ми подхвърлят някое парче на хонорар. — Замислям се за момент. — Знаеш ли какво? Ще ти кажа нещо, само за да ти покажа колко съм готин. Съгласен съм дори да ти напиша статия на тема сърдечни връзки. — Намигам й с единствената цел да я подразня. — Нещо хубаво и затрогващо за мъжете. Не може да е чак толкова трудно, а?

— По-трудно отколкото си мислиш — отвръща тя.

— Е, какво да напиша?

— Всичко, което поискаш.

— Колко ще получа?

— Триста и петдесет лири. Това е стандартният хонорар за нов сътрудник.

— Ще го направя за четиристотин.

— Триста и петдесет. Съгласявай се или довиждане.

— Съгласен, но при едно условие.

— Какво?

— Да спя с редакторката, която ми уреди работата.

Започвам да пиша материала в неделя късно следобед, докато Изи преглежда неделните вестници. Първоначално не приемам работата на сериозно и първите ми наброски са толкова ужасни, че прибавям още и още, редактирам и зачерквам и пак дописвам и пак редактирам. Когато го завършвам в понеделник следобед, очеркът е 1200 думи, прекалено дълъг, поувлякъл съм се. Чувствам се странно, пишейки статия за подобен читателски кръг. Имам усещането сякаш използвам някаква различна част от мозъка си. Но в същото време изпитвам истинско облекчение, че не се налага да търся надути синоними за „боклук“, нито да свалям от запис плещенията на някои певци, опитвайки се да ги направя да звучат разбираемо. Фактически за пръв път от доста време съм искрено вдъхновен от работата, която върша. Докъм три часа успявам да съкратя статията до 800 думи. Озаглавявам я „Изкуството да говориш без думи“ и я изпращам по електронната поща на Изи в офиса.

До: izzy.harding@bdp.co.uk

От: dave_atc0l@hotmail.com

Относно: Статия за „Фам“

Скъпа моя,

Прилагам статията, която ти обещах. Тя е искрена, пълна е с дребни клишета и все едно не съм я писал аз. Не съм голям фен на провокиращите сексуални стереотипи, но сметнах, че в този вид творчество трябва да се проявя малко повече като пич, и макар ти никога да не си била особено веща в изкуството да говориш без думи, познавам доста жени, които са.

Обичам те

Дейв Х

P.S. Ще забележиш, че за да илюстрирам различните гледни точки, съм използвал анекдоти, разказани от нашите приятели. Мислех си да променя имената, за да предпазя невинните от обругаване, но я виж колко по-смешно е така.

Представете си следната сцена: моят приятел Тревър стои пред щанда в „Уокс Лирикъл“ с приятелката си, когато забелязва онзи ПОГЛЕД.

— Какво? — пита разтревожено той.

— Знаеш какво — тросва се тя.

— Не знам — в гласа му има протест.

— Ако ме обичаше, щеше да знаеш — отвръща тя, след което изфучава като тайфун, оставяйки го с кутия ароматни свещи в ръце.

Когато след няколко дни Тревър сподели тази история с мен и останалите ни приятели в кръчмата, всички кимнахме в знак на мълчаливо съгласие.

— Това е изкуството на жените да говорят без думи — обясних аз. — Може да ти провалят целия ден.

Изкуството да говориш без думи (ще го наричам оттук нататък ИДГБД) отдавна е източник на объркване и страх сред мъжкото съсловие. Спомням си един случай, когато бяхме с група другари — повечето мъже — в една кръчма и наша близка приятелка влезе разплакана. Тя обмени само един поглед с моята по-добра половинка, след което изчезна в тоалетната.

— Какво става? — попитах моята прекрасна лейди.