— Вярно е — казвам. — Тук, освен голи жени, няма нищо друго — почуквам с пръст по челото си. — Мъжете са визуални създания. Ако мислим за нещо, в девет случая от десет то е нещо точно под носа ни. Като това например — махам към юката върху кухненския телевизор. — Не мога да преброя колко пъти, щом включа телевизора, започвам да размишлявам за това цвете — какво ли би си мислило, ако цветята можеха да мислят, дали ще умре, ако си няма саксия, как е възникнала думата „юка“ и дали звучи глупаво, или не. Накрая се хващам, че мисля само за голи жени, и си лягам.
— Под голи жени имаш пред вид мен, предполагам? — ухилва се Изи. Чувала е моята тирада много пъти и признава, че я намира мила.
— Разбира се. Искам да кажа, скъпа моя жено, че в главата ми няма нищо друго, никакви тайни мисли; само мисълта за изключителното разнообразие на растенията от рода „юка“.
— Наистина ли си мислеше за юката миналата нощ?
Кимам.
— Значи можеш да мислиш разни глупости за юката просто защото е точно пред очите ти, а не да използваш това време далеч по-мъдро, например, като мислиш за мен?
Кимам отново.
— Прав си — съгласява се Изи, като намалява огъня под тенджерата със спагети. — Би трябвало да запазиш тези ценни размисли за себе си. Много съм щастлива, че съм се родила момиче. — Тя ме целува и изцежда спагетите. — Дейв?
— Ъхъ?
— Какво мислиш точно сега?
— Сега?
— Да, сега.
— Мисля си за оня пич, който е изобретил спагетите. Как му е дошла такава велика идея в главата и дали, нали разбираш, е имало провали, преди да се стигне до успех. Например неща, които са можели да станат спагети, по не са.
— Знаеш ли какво? — усмихва се Изи. — Понякога наистина те мразя.
— Знам.
Но истината е, че не съм си и помислил за спагетите. Мислех и все още мисля за Изи — каква страхотна жена, каква фантастична съпруга е тя и каква прекрасна майка би излязла от нея.
Събота сутрин е, няколко седмици по-късно. Навън има сняг и апартаментът ни е леден, защото централното отопление ни играе номера. Изи и аз лежим в леглото и преглеждахме сутрешната преса — „Индипендънт“, „Гардиан“, „Таймс“, „Телеграф“ и „Мейл“ и всичките им приложения. За нас, както и за повечето журналисти, работещи в списание, това е важен навик, защото първото нещо в понеделник, от което повечето от нас се боят, са оперативките, на които трябва да предложим свежите си идеи за следващия брой. В девет случая от десет обаче никой не ражда такива, ето защо ги крадем от съботните и неделните броеве на вестниците. По ирония на съдбата повечето журналисти от вестниците, които излизат през уикенда, също нямат идеи за своите оперативки, освен онези, които са откраднали от списанията — един вид симбиоза между месоядни.
— Ще погледнеш ли това? — размахвам пред лицето на Изи вестника, който чета от половин час.
— Да погледна какво?
Показвам й снимката на една селска къща в Кумбрия на пета страница на „Таймс“ в раздела „Недвижими имоти“. Странното е, че никога не поглеждам раздела за имоти, нито пък Изи. Обикновено трупаме тези страници в кухнята, тъй като по размер отговарят точно на коритото, в което се облекчава Артър.
— Виждаш ли тази селска къща? — питам, показвайки снимката с носа си, защото все още държа вестника с две ръце. — Струва малко повече от цената, която платихме за този апартамент.
— Е, и?
— Ами можем да го продадем и да се преместим да живеем там. Какво ще кажеш?
Тя се вглежда по-внимателно.
— Пише, че се нуждае от сериозен ремонт.
— Колко му е да го направим.
— Дейв, ние няма да правим нищо. Обикновено наемаме хора, които да свършат тази работа вместо нас.
— Можем да напуснем Лондон. Това ще улесни живота ни.
— Като си купим селска къща?
Кимам.
— Хайде да го направим — казва Изи.
— Наистина ли?
— Не, шегувам се — отсича тя.
— Аз обаче съм сериозен. Смятам, че трябва да обмислим възможността да се преместим в провинцията.
— Защо?
— А защо не?
— Но какво ще правим в провинцията? — пита тя, като се завърта на една страна, за да се върне към статията си.
— Всичко, което си поискаме. Ти можеш да напишеш роман. Аз мога да работя на свободна практика или… откъде да знам.
— Забелязал ли си, че единствената причина, поради която можем да си позволим ипотеката, е, че живеем в Лондон?
— Да. Живеем тук, за да печелим добри пари, но животът е прекалено скъп. Ако се преместим, ще печелим по-малко, но ще получаваме повече срещу парите си.
Читать дальше