Майк Гейл - Вечеря за двама

Като се има предвид относително приличното обезщетение и очакването, че няма да бъде толкова трудно да си намеря друга работа, съм доволен от новопридобитото си положение на безработен. Може пък това да е тласъкът, от който се нуждая, за да направя нещо ново. Обичайният изход за един трийсет и кусур годишен музикален наемен писач е да се насочи към издания за по-възрастната аудитория, които за мен са равнозначни на някой от онези ужасни концерти, възраждащи осемдесетте, на които оплешивяващи останки от някога велика банда манифестират по сцената, без да си дават сметка за пародията, в която са се превърнали. Другата възможност е да отида в някой национален вестник като един от рок критиците, чиито снимки стоят до колонките им. Неколцина музикални журналисти, от които се възхищавах в моята младост, го направиха, и въпреки че е приличен компромис, не мога да спра да мисля, че повече напомня на признаване на поражението. Какъв е смисълът да пишеш за хора, които нямат достатъчно интерес към музиката, за да си купят специализирано издание? Защо да си правиш труда с музикален преглед, когато единственото, което читателите ти искат да прочетат, е кой диск да си купят, за да озвучат следващото си вечерно парти? Искам да продължа да пиша за музика и да пиша за аудитория, която ще я оценява по начина, по който трябва да се оценява: когато музиката е в сърцето и главата ти и означава за теб повече, отколкото животът и смъртта.

Девет вечерта е, седя на стола в кухнята и пия бутилка бира „Бекс“, докато Изи приготвя вечерята. Прекарал съм по-голямата част от моя свободен ден заедно с бившите ми колеги в „Орела“ на Чаринг Крос Роуд в опити да удавим колективната си мъка. Щом бе научила новината за закриването на „Лаудър“, Изи ми звънна по мобилния. Беше сърдита, че аз не съм й се обадил веднага. Преговорихме различните възможности и скоро осъзнахме, че нещата не са чак толкова лоши. Да, наистина трябваше да плащаме ипотеката, кредитната карта и банковия заем, но благодарение на парите, които Изи бе наследила от баща си, имахме достатъчно спестявания в различни сметки с високи лихви, за да не изпадаме веднага в паника. И преди се бях справял с подобни удари, а жена ми бе сигурна, че и сега ще се справя. Междувременно просто трябваше да си намеря някаква работа на свободна практика и имайки това наум, Изи е първата, която ми отправя предложението.

— Защо не напишеш нещо за „Фам“ — казва тя, докато мие ръцете си под чешмата. — Ти си добър — продължава. — Би могъл да водиш една от онези прочувствени рубрики от типа „За какво мислят мъжете“. Само да видиш какви момчета ни пишат тези неща — съмнявам се, че някой от тях е имал връзка с момиче не само в близкото минало, така че на кого му пука какво мислят те? Ти си готин мъжкар, който слуша сериозна музика на своята сериозна уредба със сериозните си слушалки, защото партньорката му не позволява да я пуска високо, тъй като гледа телевизионни сериали с мускулести типове. Съществуват милиони като теб и аз съм напълно сигурна, че 90% от читателките на „Фам“ си имат по един такъв вкъщи — смее се тя. — А ти си много добър в тази работа, Дейв. Жените ще си падат да знаят какво става в главата ти. Какво говоря? И аз си падам.

Колкото и да уважавам работата на Изи, дълбоко в сърцето си й прощавам само защото е момиче. Истината е, че не мога да понасям тъпотиите на женските списания. Мразя хороскопите и здравните колони. Мразя страниците, посветени на мода и грим. Особено мразя съветите за секс от рода на „как да постигнем многократен оргазъм“ и безкрайните статии за това как да направим връзката ни „продуктивна“. За мен да пишеш за музика, означава да пишеш за наистина важните неща в живота, докато да пишеш за любовните взаимоотношения е страхотен начин да убедиш модните къщи, фирмите за козметика и производителите на замразени нискокалорични храни да участват с реклами за милиони лири.

— О, благодаря — отвръщам — но без мен. Аз съм музикален журналист, Изи. Това мога да правя. Не мога да пиша за чувства. Не мога да пиша за сърдечни връзки. Всичко това е прекалено…

Дори не се старая да завърша изречението. Изи се разсмива, очевидно развеселена от ужаса, който мисълта да пиша в списание „Фам“ предизвиква у мен.

— Прав си, предполагам — съгласява се тя. — Ужасна идея. Не мога да си представя, че ще напишеш дори едно изречение за нас. Нямаш подходящата настройка. Ако те помоля за текст на тема какво мислят мъжете, ще напишеш само една дума — „нищо“.