Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

— Мерзавец такъв — мърмореше той под носа си, — да имах само под краката си лодка като твоята, в която да мога да се изправя, без да се опасявам, че в следващия миг ще се обърна, както би станало с тази черупка, щях да те науча аз как се бичуват до кръв беззащитни момичета!

Той продължаваше да гребе неспирно. По челото му избиха едри капки пот, но въпреки всичко ударите от греблата на преследвачите долитаха до тях все по-силно и по-отчетливо. А при това имаше чувството, че сушата, сторила му се отначало тъй близка, изобщо не искаше да се приближава повече. Все още между тях и брега се намираше обширна водна площ, а преследващата ги лодка беше вече на един изстрел разстояние. Но той не каза нищо. Какво ли щяха да им помогнат приказките сега, когато трябваше да действуват и когато следващият четвърт час щеше да реши каква ще бъде участта им — зла или добра. Неприятелската лодка се приближаваше все повече, докато ръцете на момичето, отпаднали от възпалението, отслабваха, преследвачите все по-бодро движеха греблата, защото все по-ясно виждаха, че преднината на кануто се топи. От една страна, ги очакваше примамлива богата награда, от друга пък, ги заплашваше камшикът. Никак не беше чудно, че правеха всичко възможно, за да спечелят обявеното възнаграждение.

Изминаха още десет минути. Неприятелската лодка едва ли бе отдалечена на повече от стотина крачки от тях и до ушите им вече долиташе шумният смях на надзирателя, който ликуваше — ловът му завършваше успешно! Обзет от ярост, Джек скърцаше със зъби, изведнъж у него назря едно безумно решение.

— И все пак няма да те заловят, Сали! — прошепна той на момичето. — Дори и да не успеем да избягаме заедно, поне ще им разваля удоволствието на онези гадове.

— Всичко е напразно — простена момичето, отпускайки греблото. — Благодаря ви за всички добрини, които ми сторихте, и ако ми бяха останали сълзи, щях да се разплача, защото заради мен си навлякохте такава беда! Но всичко свърши — след броени минути ще бъдем в ръцете им.

— Но все още не сме — каза Джек и загреба с удвоена сила. — Дявол да го вземе! Брегът е най-много на двеста крачки от нас и тъй близо до спасителното пристанище да претърпим неуспех? Но все още има едно средство. Това късо разстояние можеш да изминеш и сама с кануто, а остави на мен да се погрижа онези да не могат да те последват. Сега ще те приближа до брега, колкото е възможно повече, а когато ни догонят, ти се дръж здраво, понеже тогава ще скоча в лодката им и ще им попреча да гребат, докато ти бъдеш в безопасност.

— Ами вие? Какво ще стане с вас?

— Ха! — рече младежът. — Какво ли могат да ми направят? Нека вървят после да доказват, че тъкмо ти си била в туй кану… ако изобщо бъдат в състояние да ме задържат. Мога да плувам като риба и ще им се изплъзна.

— Безполезно е — каза момичето, поклащайки глава. — Какво ли би ми помогнало, ако се добера до брега сама и пак преследвана от тези хора! Ще намерят моето кану и ще го пробият, а на сутринта по следите ми ще тръгнат надзирателите от околните плантации със своите хрътки. Цялото ми бягство беше безумие и само послужи да въвлека и вас в моята гибел.

— Глупости — промърмори Джек, — все още не се е стигнало дотам и ти можеш поне да направиш опит да избягаш. Все по-добре е човек да опита и последната възможност, отколкото страхливо да се примири с участта си.

Момичето замълча за малко и сведе глава. Най-сетне се обади с тих глас, който едва достигна до слуха на младежа:

— Нали казахте, че ще бягаме заедно. Докато достигна брега, ще ви убият… не, няма да тръгна… ще умра заедно с вас.

При тези думи сърцето на младежа бе пронизано от едно своеобразно, необичайно, буйно и болезнено, но все пак тъй приятно чувство.

— Да умреш заедно с мен, Сали? Е, добре тогава! Това, дете, наистина не е невъзможно! Обаче още не се е стигнало дотам. Ако онзи негодник ни принуди да стигнем до някоя крайност, тогава нека сам си носи последиците. Той самият не знае що е милост, затова не бива и от нас да я очаква, а щом ти така разбираш нещата, в такъв случай…

Той изведнъж замлъкна, но в очите му остана да гори някакъв див огън, макар още в същия миг да бе напуснат от всякаква душевна болка. Извърна рязко глава назад и видя, че лодката е на един хвърлей зад тях, в същото време се разнесе и заплашителният глас на надзирателя:

— Няма ли да се откажеш, съкровище мое, не разбра ли, че няма да успееш да ни избягаш?

Джек хвърли бърз поглед към сушата, която не беше вече тъй далеч, и му се стори, че има едно място, предлагащо възможност за слизане на брега. Тук той бе почти навсякъде стръмен или отвесно отсечен, само малко по-надолу започваше пясъчен нанос, в горния край на който се надяваше да успее да спре с кануто. В същото време той извърна носа малко повече срещу течението и надзирателят, седнал при кормилото с лице напред, за пръв път забеляза, че избягалата робиня не е сама.