Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

— Сбогом — каза й той. — Не знам дали постъпваш правилно. Самият аз върша една глупава щуротия, ама нека изчакаме да видим как ще завърши всичко това.

След тези думи той се изкачи бавно на палубата, без повече да се обърне.

В това време Бил, предоставил кормилото на друг от екипажа, бе застанал на носа на лодката и се оглеждаше внимателно наоколо. Вярно, че луната се бе спуснала вече твърде ниско, но все още беше достатъчно светло, за да се вижда надалеч. Стария размисляше дали нямаше да е най-добре, ако Джек и момичето изчакаха луната да залезе. Но тогава пък щяха да се изложат на друга опасност — преследвачите щяха да се приближат съвсем до лодката на Поулридж и щом забележеха бягството, неминуемо щяха да ги догонят за съвсем кратко време. А сега те се държаха на известно разстояние от тях и дори и да останеха да гребат зад тежката лодка, щом отминеха острова, бегълците все пак щяха да имат някаква надежда да им се изплъзнат. Поне можеха да спечелят такава преднина, която да им позволи да достигнат брега на щата Мисисипи. В гората Джек се чувствуваше като у дома си, а освен това там надзирателят трябваше първо да вземе от тамошния шериф пълномощно, „уорънт“, заповед за задържане, за да може да преследва избягалата робиня с помощта на съдебните власти и за да му бъде предадена от тях.

От вниманието на Бил не убягна това, че лодката на надзирателя спря при горния нос на острова, за да ги изчака и да види кой от двата фарватера щяха да изберат — десния или левия. Вярно, че островът не беше голям, обаче бе гъсто обрасъл с висок памуков храсталак и върби и надзирателят не биваше да допуска островът да скрие от погледа му преследваната лодка. Впрочем, дебнейки плячката си с омраза и злоба в сърцето, мистър Хуф разбираше много добре, че това място е идеално за бягство. Въпреки цялата предпазливост на Джек, той бе дочул шума от изгребването на водата от кануто и знаеше какво може да означава това. Белите нямаха намерение да изчакват деня, а за да се отърват от всяка отговорност, вероятно тук под прикритието на сянката на острова щяха да изпратят момичето на неговия бряг, откъдето тя по-късно можеше безпрепятствено да продължи бягството си, щом неговата лодка вече отминеше. Трябваше непременно да им попречи, ето защо той спря спокойно лодката си в сянката на едно повалено от реката дърво. Искаше оттук нататък да застане между острова и търговската лодка. А отминеха ли острова, в откритата река едва ли имаше основание да се страхува, че кануто би могло незабелязано да му се изплъзне.

Само че на борда на лодката на Поулридж бяха разгадали намеренията му и Джек бе съобразил плана си с тях. Мистър Хуф не се бе сетил, че бегълците изобщо нямаше да рискуват да спират на остров, защото ако бъдеха открити, нямаше да успеят да се изплъзнат оттам от преследвачите си. Островът се намираше почти в средата на реката, но все пак малко по-близо до щата Мисисипи, тъй че разстоянието до другия бряг не беше чак толкова голямо. Кануто бе строено великолепно и се движеше съвсем леко. Дори и да започнеха да ги преследват, с две гребла те можеха доста дълго да запазят преднината си. Ето защо момичето трябваше да седне отпред в кануто с лице към носа, та в най-лошия случай да използва и своето гребло.

Джек пък, взел от Стария един падел 5 5 Гребло, употребявано за лодки от типа „Русалка“. — Б.пр. , се държеше за носа на голямата лодка и само чакаше знака, който Поулридж щеше да му даде.

Стария не изпускаше из очи мястото, където знаеха, че се намират преследвачите. В момента, когато тежката лодка бавно преминаваше на около стотина крачки покрай тях, той прошепна: — Хайде! — на чакащия нетърпеливо под него Джек. — Внимавай само нашата лодка винаги да бъде точно между теб и острова и доколкото е възможно, избягвай всякакъв шум.

Предупреждението му бе излишно. Джек сам знаеше много добре какво трябва да прави и с пушка в едната ръка и гребло в другата зае мястото си в кануто. Жената отвърза тънкото въже, хвърли го в малката лодка и след едно тихо прошепнато „сбогом“ острият нос на кануто се извъртя, поемайки през реката. Младият лодкар потапяше във водата късото и леко гребло съвършено безшумно и само от време на време обръщаше глава през дясното си рамо, за да види дали остава на една и съща линия с лодката на Поулридж. И двамата мълчаха. Преди всичко трябваше да отклонят преследвачите от своите дири, а после бог все щеше да им помогне.