Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

Всичко потръгна превъзходно. Доколкото бе възможно, Хуф държеше лодката си между острова и търговската лодка, а така можеше добре да оглежда цялата река с изключение само на мястото, оставащо зад нея. Обаче в близост до острова последното прииждане на реката бе надовлякло цели дървета и много клонаци и за да не се закачи в тях някое от дългите гребла или пък даже да заседне и самата лодка, Хуф се видя принуден да я отдалечи от острова. Но така лодката на Поулридж спечели известна преднина и изведнъж един от помощниците на надзирателя, който отдавна бе настоявал да не изостават толкова много от лодката на търговеца, а да се придържат близо до нея, откри бягащото кану, отдалечило се вече на доста голямо разстояние.

Няколко кратки думи бяха достатъчни, за да обърне внимание на седящия до кормилото надзирател върху кануто, и Хуф веднага извъртя носа на лодката си, за да започне преследването, като изкрещя:

— Натиснете греблата, момчета!

Разбира се, Стария веднага забеляза това раздвижване и предположи каква ще е причината, ала не биваше да дава на кануто никакъв знак, че е открито, за да не си навлече по-късно неприятни последици. Затова пък можеше да завърже разговор с другата лодка, в което нямаше нищо престъпно.

— Ало, сър! — извика той към тях, и то с глас, далеч по-силен, отколкото бе необходимо да се подвикне на някоя лодка, намираща се дори на двойно по-голямо разстояние. — Накъде сега пък се разбързахте толкоз? Струва ми се, че желаехте да ни придружавате.

— Гадина! — промърмори през здраво стиснатите си зъби надзирателят, но после се изсмя ехидно като на себе си. — Но и това няма да ти помогне, негоднико, момичето ще ми падне в ръцете, преди още да успее да се доближи до брега. Давайте, момчета, давайте, натискайте здраво греблата, а аз ще наградя всеки един от вас с по пет долара от собствения си джоб, ако я видя тук, на лодката.

Хората му не се нуждаеха от втора подкана. Заловиха се с греблата с всички сили и леката, великолепно строена лодка се понесе напред, разлепвайки водата. Но Джек бе дочул силния глас на Поулридж и макар че все още не можеше да забележи какво се разиграва в сянката на острова, не му бе трудно да отгатне причината.

— А сега, дете, вземи и ти греблото — подвикна той на момичето, притаило се безмълвно в лодката. — И ако си в състояние да си движиш ръцете, помагай ми колкото можеш, за да избягаме от онези мерзавци. Не се страхувай, мила — продължи той е повишено настроение, — дори и наистина да ни настигнат, това не означава все още, че ще им паднем в ръцете. Веднъж съм тръгнал с теб и или ще те спася, или ако е неизбежно… ще загинем заедно. Но в едно можеш да бъдеш сигурна — няма да те оставя в ръцете на онзи тип.

Момичето не продума. Макар да я боляха ръцете, тя се подчини на нареждането му и взе греблото, а че умееше да си служи с него, вече бе доказала. Кануто с лекота полетя по водата и те започнаха да се приближават все повече към тъмната ивица гора, проточила се по речния бряг, който съвсем не бе вече толкоз далеч.

Другата лодка обаче бързо ги наближаваше и когато Джек извърна глава, измърмори тихо едно проклятие и не можа да не признае пред себе си, че стълкновението с неприятеля, преди да стигнат сушата, е почти неизбежно. Но карабината му беше до него и той бе твърдо решен да я използва в краен случай. Само че изстреляше ли я веднъж, изобщо нямаше да бъде в състояние да я зареди отново в люлеещото се кану, а после? Беше забелязал, че кануто пори водата много по-бързо, когато го насочваше повече по течението, а не право към брега. Но по този начин те увеличаваха разстоянието до сушата, а от това преследвачите им можеха само да спечелят. Ето защо не му оставаше нищо друго, освен да държи курс право към най-близката част от брега, разбира се, доколкото бе възможно. Той не знаеше какви преимущества щеше да му предложи близостта на сушата, но бе твърдо решен да ги използва по най-добрия начин.

Междувременно момичето гребеше тихо и мълчаливо. Само веднъж обърна глава — когато за пръв път до тях долетя шумът от греблата на преследвачите, после продължи търпеливо да гребе. Зад нея се намираше смъртта, а пред нея животът и нещастното младо същество се вкопчи в тази мисъл с всяка фибра на своето тяло. Джек също гребеше с всичка сила и колкото по-ясно виждаше, че преследвачите ги догонват, толкова по-силно и яростно стискаше зъби. Не изпитваше никакъв страх, вече твърде често бе рискувал живота си и за далеч по-маловажни неща, но се ядосваше, че бе принуден да бяга от подлия и страхлив надзирател.