Фридрих Герстекер - Лодкарят от Илинойс

— По дяволите! — изкрещя той. — Това пък какво е? Дали сме тръгнали подир някое друго кану, или с нея има някакъв придружител? Ето защо се движеха тъй бързо. Но почакай, съкровище, скоро ще ти се изпари желанието за повторно бягство… само съм любопитен да се запозная с твоя съучастник.

— Много скоро можеш да направиш това, негоднико! — извика Джек, извъртайки рязко носа на кануто срещу течението. Същевременно той грабна карабината, сложи я на колената си и насочи дулото и към неприятелската лодка, намираща се вече едва на двадесетина крачки от него. В това положение той имаше възможност да борави с оръжието си по-сигурно.

— Проклятие! — извика надзирателят. — Това не е гласът на някой негър… това е…

— Един твой добър познат и приятел, друже — подвикна младежът, захвърли греблото в кануто и вдигна карабината, прицелвайки се. — Задръж кануто за миг в това положение, Сали, докато се справя с тоя негодник… а сега да видя кърмата ти, подлец такъв, иначе… кълна се в бога, ще ти изпратя един куршум в главата.

— Това е лодкарят от онази търговска лодка! — изкрещя надзирателят, скачайки от мястото си. — Момчета, давам ви сто долара, ако ми хванете този тип жив, за да го видя как ще увисне на въжето!

Робите заработиха с всички сили, при всяко потапяне на греблата лодката буквално политаше напред. Същевременно кормчията насочи носа й право към борда на кануто и Джек мигновено прозря намерението му. Удадеше ли му се да удари нестабилното кану с далеч по-здравата, набрала такава скорост лодка, то неминуемо щеше да се напълни с вода и да потъне. Попаднали във водата, двамата нямаха никаква надежда да се изплъзнат от ръцете на преследвачите си.

Потръпвайки от ужас, момичето извърна глава. Гласът на нейния палач изпълваше сърцето й със смъртен страх. Съвсем механично тя изпълняваше заповедта на своя придружител да държи все още носа на кануто насочен срещу течението на реката. Решаващият миг настъпи. Кануто лежеше съвсем спокойно във водата, носено бавно от течението, а неприятелската лодка, пенейки водната повърхност, се приближаваше като стрела. Карабината бавно се повдигна нагоре, залязващата луна освети лъскавата й цев. Джек съзнаваше, че животът му зависи от сигурния изстрел, и щом главата на надзирателя, мушката и мерникът застанаха в права линия, дълга не повече от десетина крачки, той натисна спусъка.

Пронизителен вик се сля с пукота на карабината. А Джек, захвърляйки оръжието в кануто, мигновено улови греблото. Носът бързо се извъртя под ъгъл с посоката на преследващата ги лодка и когато тя връхлиташе, кануто светкавично се изплъзна встрани. Неприятелската лодка също промени посоката си — смъртно раненият надзирател бе рухнал назад върху кормилото и го бе извил надясно и носът на лодката му се бе насочил срещу течението. А чернокожите, които даже и не подозираха, че белият ще изпълни заплахата си така бързо, а може би и не повярваха, че има карабина, захвърлиха изплашени греблата и скочиха на крака, за да се притекат на помощ на своя повелител. Царството на мистър Хуф бе свършило. Куршумът на младия лодкар го бе улучил право в челото. Наистина той беше все още жив, но издаваше само дивашки нечленоразделни звуци, а ръцете му раздаваха наоколо резки удари. Това внесе объркване сред целия му екипаж, а Джек не бе човекът, който би пропуснал да използва времето, подарено му по такъв начин.

След успешния изстрел той не нададе никакъв ликуващ вик, нито пък хвърли поглед назад към извъртялата се в обратна посока лодка. Изпълнен с нова надежда, но и с неприятното чувство, че има в кануто си незаредена пушка, той натисна греблото и с всички сили загреба към сушата. Вярно, че неприятелите му забелязаха бягството на кануто, смятано вече за сигурна плячка, но преди да вземат отново греблата, то вече спечели солидна преднина и съвсем наблизо до брега двамата избавени се понесоха надолу по течението.

Избавени? Боже мили, кой знае какви опасности ги дебнеха занапред, може би много по-ужасни от бързата смърт в реката. Но все пак се бяха изплъзнали от този първи удар. Обезвреден бе най-върлият враг, който имаха в тази страна, а на всички останали младежът гледаше с леко и радостно сърце, изпълнено с дръзновение.

Лодката продължи да ги преследва. Негрите бяха положили тялото на умиращия на дъното на лодката, защото и бездруго не бяха в състояние да му помогнат. В преследването обаче нямаше вече предишната настървеност. Та какво ли можеха да предприемат срещу белия те, всички до един роби? Дали имаха правото да посегнат на него и не заплашваше ли смъртно наказание всекиго от тях, ако вдигнеше ръка срещу някой от привилегированата свободна каста? Наистина този човек бе откраднал една робиня и може би съдилищата нямаше да ги оправдаят, обаче само… може би. Всичко това не им беше съвсем ясно, а първият изстрел бе последвал тъй бързо и безпогрешно и тъй мигновено бе взел една жертва измежду тях… можеха ли да се изправят още веднъж срещу това оръжие? И защо ли?