Тери Гудкайнд - Призраци

В един миг тази ужасна, извънмерна празнота, вакуумът от сила, създаден от Ничи и в двата свята, се изпълни с оглушителния взрив на мълнията, която се блъсна в прозореца, докато нейната сестра, родена в света отвъд живота, продра воала, привлечена към неизпълнената необходимост около звяра — призована да осъществи онова, което Ничи започна, но нямаше да довърши. Този път не съществуваше сигурен път за бягство към друг свят. И двата свята едновременно бяха освободили яростта си.

В стаята се посипа натрошено стъкло. Мощният тътен разлюля стените на Кулата. Сякаш самото слънце изригна през прозореца.

Нишките около Ничи я обгърнаха като воал.

Благодарение на вътрешното си око тя видя как създадената от нея връзка се изпълва докрай, видя как светкавицата намира пролуката около звяра и запълва потресаващото празно очакване, което тя бе създала.

Изригването на светкавицата не можеше да се сравни с нищо, с което се бе сблъсквала в живота си досега. Създаването на енергията, предшестваща силата, насити светкавицата със силата на двата свята, Адитивна и Субстрактивна, съзидателна и разрушителна, които се обединиха в един общ гибелен поток.

Заклинанието вкамени Ничи, която не успя дори да затвори очи пред ослепителната мълния от светлина и тъмнина, оплетени в едно, които се стовариха върху свещника и пробягаха през цялото тяло на звяра.

Впримчен под арката от свистяща бяла светлина, звярът се разпадна на парчета, които станаха на пепел и дим, смазани от горещината и силата, съсредоточени в създадената от Ничи пролука.

През счупения прозорец нахлу дъжд и вятър. По бушуващите зеленикави облаци навън пробягваха все нови и нави светкавици. Щом светкавицата навън озари стаята, всички видяха, че звярът е изчезнал.

Поне засега го нямаше.

През мрежата от зелени нишки Ничи видя как Ричард се спуска към нея.

Стаята й се видя толкова далеч. Светът на мрака я обгърна.

КОНЯТ НА КАЛАН ВЗЕ ДА ЦВИЛИ и да рие с копита в земята, затова тя плъзна ръка към мундщука, за да успокои нервното животно. Миризмата, която се усещаше, не се хареса нито на коня, нито на Калан. Тя се пресегна и лекичко го погали по брадичката, докато чакаше зад Улиция и Сесилия.

Светлината шумолеше в листата на тополите над главите им и те проблясваха закачливо. Короните на огромните дървета пръскаха килим от искрици и сенки върху затревения хълм, а високо горе по безупречно синьото небе пробягваха пухкави облачета. Щом вятърът се обърна и взе да духа в гърба им, облекчи не само усещането за непосилна жега. Калан си позволи да си поеме по-дълбоко дъх.

Бръкна под металния нашийник около врата си, за да избърше потта и мръсотията. Толкова й се искаше да се изкъпе или поне да се топне в някое езерце или поточе. Лятната жега и прашните пътища бяха превърнали косата й в заплетено гнездо, което я сърбеше непрестанно. Но знаеше, че на Сестрите изобщо не им пука колко зле се чувства тя. Хич нямаше да й се зарадват, ако ги помоли да се изкъпе — впрочем самите те често го правеха. Тези жени не се интересуваха ни най-малко от нейните желания, камо ли от това дали й е комфортно. Тя беше тяхна робиня — нищо повече; нямаше никакво значение дали нашийникът около врата й я прежулва или е твърде стегнат.

Докато чакаше, мисълта й отлетя към статуетката, която бе принудена да остави в двореца на Господаря Ричард Рал. Макар да не си спомняше нищо от миналото си, тази статуетка на жена с развята коса и роба се бе запечатала в съзнанието й до най-малката подробност. В духа й имаше нещо достолепно и благородно — в стойката й с извития гордо гръбнак, в сключените в юмрук длани и в отметнатата непримиримо назад глава, сякаш готова да се пребори с невидими сили.

Калан знаеше прекрасно какво е да се изправиш срещу невидими сили. От притихналия хребет тя наблюдаваше как Сестра Армина си проправяше път през открития терен. Наоколо не се виждаше никой друг. Високите треви изглеждаха едва ли не като вълни, които се поклащаха на вятъра. Сестра Армина най-сетне изкачи хълма, яхнала едрата си кобила. Направи едно кръгче и застана до другите.

— Няма ги — обяви тя.

— Каква преднина имат? — попита Сестра Улиция.

— Рядко съм стигала отвъд онези хълмове — посочи с глава Сестра Армина. — Не искам да рискувам да ме забележи някой от глутницата на Джаганг. Доколкото мога да преценя, струва ми се, че опашката на войската се е изнесла преди не повече от ден-два.