Тери Гудкайнд - Призраци

Когато дръзваше да надникне в тъмните сгради, покрай които минаваха, Калан виждаше ужасиите, разигравали се там. Не бяха само труповете на убитите местни хора. Имаше хора, които явно бяха изтребени просто ей така, в прилив на непреодолима жестокост. За разлика от купчините трупове из страничните улички, тези хора не бяха възрастни. Вероятно ставаше въпрос за мъже, опълчили се да защитят домовете и занаятчийниците си. През един счупен прозорец тя видя мъж с ковашка престилка, закован за китките си на стената. От гърдите му стърчаха десетина стрели, при което той приличаше на гротесков игленик. Имаше стрели дори в очите и устата му. Този човек не само бе използван за тренировъчна мишена, ами явно е бил превърнат и в обект на присмех.

В други тъмни сгради Калан видя жени, които очевидно бяха изнасилени. Една от тях, просната на пода, беше покрита само с ръкав от риза. Гърдите й бяха обезобразени. В друга къща имаше момиче, все още дете, проснато на масата, с пола, вдигната около кръста. Гърлото й бе разпорено чак до гърдите. Краката й бяха разчекнати, а по средата стърчеше дръжка от метла, като че в последен израз на презрение. Станала свидетел на безчет ужасяващи гледки, Калан изгуби ума и дума. Навсякъде личаха следите на зловеща и мрачна жестокост. Тя не можеше да си представи що за хора са били способни да извършат подобни гнусни дела.

Ако се съдеше по облеклото на повечето мъртъвци, явно ставаше въпрос за обикновени трудови хорица, не за войници. Били са изклани заради престъпните си опити да защитят домовете и препитанието си.

В ъгъла до една тухлена стена, опасваща неголяма сграда, Калан забеляза купчина детски телца, почти пеленачета. Сякаш тук се бяха скупчили събрани от вятъра есенни листа, само дето тези листа някога са били хора от плът и кръв, на които е предстояло да изживеят цял един живот. Засъхналата кръв по тухлената стена показваше къде са били разбивани главиците им. Беше очевидно, че убийците им са искали да ги ликвидират до крак. по-нататък, докато се придвижваха из града, Калан забеляза още няколко подобни купчини, където бяха нахвърляни детски трупчета, послужили за забавление на тези чудовища.

Сред мъртвите имаше малко жени, но Калан не видя нито една от тях да е облечена. Всъщност всичките бяха или възстарички, или още момичета. Към тях се бяха отнесли по възможно най-зверски начин, а споходилата ги смърт бе дошла мъчително бавно.

Калан преглътна буцата в гърлото си и избърса очи. Отвътре й напираше да извика. Трите сестри не изглеждаха особено развълнувани от гледката на касапницата. Те оглеждаха страничните улички и далечните хълмове, явно притеснени за знаци на предстояща опасност.

Когато се озоваха на югоизточния път, който извеждаше извън града, Калан имаше чувството, че никога в живота си не е била по-щастлива. Оказа се, че пътят не предлага тъй желаното облекчение. В канавките се валяха трупове на невъоръжени млади мъже и юноши, най-вероятно убити при опит за бягство. Някои от тях вероятно са били наказани заради отказа си да се предадат в робство, други са били изтребени просто заради самото убийство.

Калан се чувстваше замаяна, беше й горещо. Помисли си, че може да се е разболяла. От поклащането на седлото й ставаше още по-зле. Миризмата на смърт и обгорена плът ги последва под ослепителното слънце, докато се приближаваха към хълмовете в далечината. Миризмата бе толкова упорита, че й се струваше, че се е просмукала в дрехите й и дори че се излъчва в потта й.

Беше почти сигурна, че до края на живота си няма да може да се отърве от кошмари.

Калан не знаеше името на този град, пък и нямаше значение, понеже той вече не съществуваше. Населението беше изтребено до крак. Всичко по-ценно бе или унищожено, или плячкосано. По броя на труповете, макар и да бе съкрушително голям, тя можеше да прецени, че много от гражданите, предимно жените на прилична възраст, са били взети в робство. Видяла съдбата на жените, избити вътре в града, Калан съвсем ясно можеше да си представи какво ли се е случило с избраните за робини.

Полето и хълмовете от двете страни на града, до там, докъдето стигаше погледът на Калан, бяха утъпкани от стотици хиляди мъже. Тревите не само бяха изпомачкани от безчет ботуши, копита, колела от каруци, но бяха буквално превърнати в прах под тежестта на невъобразима по числеността си армия. По тази гледка можеше да се съди за броя на хората, преминали през града. В известен смисъл бе дори по-страховита от грозните сцени на смърт. Човешка сила от подобен мащаб граничеше с природна стихия, сякаш безпощадна виелица бе покосила лицето на земята, унищожавайки безмилостно всичко по пътя си.