Тери Гудкайнд - Призраци

— Надявам се, че все още съм твоя дъщеря.

— Така мисля. Обаче косата ти е грозна. Ако искаш да останеш при мен, ще трябва да си я пуснеш дълга. Не можеш да продължаваш да я остригваш по този начин, ако искаш да си моя дъщеря. Казвал съм ти и преди.

Рейчъл се ухили през сълзи. Чейс беше жив.

С КАРА ПО ПЕТИТЕ СИ, Ничи прекрачи през огромните врати, обковани с мед и покрити с множество гравирани символи. Една светкавица проблесна през многобройните сводести прозорци между извисяващите се махагонови колони и освети наредените една върху друга лавици на подобната на пещера стая. Бяха успели да поставят парчета стъкло само върху най-пострадалите части на високите цели два етажа прозорци — достатъчно, надяваха се, за да може стаята да бъде използвана по предназначението. Някои от тежките тъмнозелени завеси със златни ресни се мокреха, когато дъждът нахлуваше на по-силни тласъци през останалите пролуки в прозорците.

Като гледаше какво се рее във въздуха в центъра на стаята над голямата маса, където преди време Ничи се бе носила над самата себе си, тя се надяваше, че през липсващите части от прозорците няма да нахлуе целият пороен дъжд.

Втурнал се да я посрещне, Зед я стисна за раменете. В очите му се четеше отчаяние.

— Откри ли го? Жив е, нали? Добре ли е? Ничи си пое дъх.

— Зед, той е оцелял по време на случилото се в Плъзгата — успях да разбера поне това.

Плъзгата вече им го беше казала. Рика остана да пази кладенеца, когато Плъзгата най-неочаквано се завърна. Бяха силно изненадани, че въобще се появи, камо ли пък да им каже нещо.

Сребристото създание изпитваше непреодолимо желание да говори — доколкото му бе възможно, — за да им разкаже какво се е случило с Ричард. Не защото самата тя бе решила да разкрие къде е била с един от пътниците си, а защото Ричард, нейният господар, й беше наредил да им съобщи, че е в безопасност, а също и да им посочи мястото, където го е оставила. Така че Плъзгата изпълни заповедта му.

За нещастие в нейната природа беше заложена способността да пази тайна, затова те не успяха да получат конкретни отговори на повечето си въпроси към нея. Зед обясни на всички, че Плъзгата не се инати нарочно — просто не можеше да се противопостави на заложеното в характера й, на начина, по който я бяха създали. Не можеше да пренебрегне природата си. Магьосникът ги предупреди да се съобразят с особения начин, по който тя поднася информацията си, и да се опитат да извлекат максималното от нея.

Зед също така се натъкна и на следа от остатъчна сила, оставена от вещица. Бяха почти сигурни, че е била Шеста. Не знаеха какви са били намеренията й, но поне разбраха от Плъзгата, че Ричард по някакъв начин се е измъкнал от лапите й.

— Но къде е той? Плъзгата заведе ли те там? На мястото, където каза, че го е оставила?

— Да. — Ничи погледна Морещицата, после положи ръка върху рамото на Зед — След като стигнахме до мястото, където Плъзгата го беше оставила, тя ни каза къде е отишъл: към страната на нощните дребосъчета. Пътувахме доста, докато стигнем дотам.

— Нощни дребосъчета ли? — погледна я озадачен Зед.

— Да, но Ричард вече го нямаше там.

— Поне е жив. Изглежда е действал по своя воля, а не по тази на вещицата — каза Зед, като звучеше леко успокоен. — И какво ви казаха нощните дребосъчета?

Ничи си пое дъх.

— Ще ми се да можеше да пътуваш и да беше имал възможността да стигнеш до там, Зед. Може би на теб щяха да кажат повече, отколкото казаха на нас. Не позволиха дори да преминем отвъд тази странна, мъртва гора.

— Мъртва гора ли? За каква мъртва гора говориш? Ничи вдигна ръцете.

— Не зная, Зед. Не съм специалистка по природните забележителности. Стигнахме до огромна дъбова гора, но всички дървета в нея бяха мъртви.

— Дъбовата гора е мъртва? — Зед се наклони по-близо до нея. — Сериозно ли говориш? Дъбовете са мъртви?

Ничи сви рамене.

— Така ми се стори. Бяха дъбове — Ричард ме научи да ги разпознавам. И бяха мъртви.

Зед погледна встрани, като почеса веждата си.

— Имаше ли кости между тези дъбове?

— Да — кимна Кара. — Навсякъде между мъртвите дървета имаше пръснати кости.

— Да му се не види — изруга Зед.

— Защо питаш? — попита Ничи. — За какво става въпрос? Зед вдигна поглед.

— Но вие говорихте с нощните дребосъчета?

— Да — кимна Ничи, — разговаряхме с едно от тях. Каза, че името му е Там.

Зед потърка брадичката си и отклони поглед, изпадайки в размисъл.