Тери Гудкайнд - Призраци

Единият стисна пиката си с две ръце и се облегна на нея с цялата си тежест.

— Няма защо да се боим от тези мъже. Те са наши съюзници.

— Възнамеряват да обезглавят всички стражи на Кралицата! Чух командирът им да дава заповеди! Да се обезглавят всички — така каза! За да имало повече за тях. Войниците до един наизвадиха бойните си брадви. Казано им бе, че могат да задържат каквото вземат от обезглавените. Бързо! Идват! Спасявайте се!

Ченетата на двамата мъже увиснаха.

— Оттук — изкрещя Рейчъл и им посочи слугинското стълбище. — Няма да се сетят да погледнат там. Бързо! Аз ще предупредя останалите!

Мъжете кимнаха в знак на благодарност и хукнаха през вратата към слугинското стълбище. Щом изчезнаха, Рейчъл продължи да бяга. Тя използва изхода, по който минаваха слугите, когато отиваха в града, за да доставят необходимите за поддръжката на замъка неща. Имаше едри войници — мъже, чийто вид внушаваше страх, — които патрулираха навсякъде, но, изглежда, не безпокояха слугите, така че Рейчъл се натъкна на някакви дърводелци и премина покрай високото колело на ръчната им количка. Тя скри лице зад натрупаните дъски.

Войниците само от време на време обръщаха внимание на слугите, заети със задълженията си, като най-вече заглеждаха по-красивите жени. Рейчъл продължи да върви с наведена глава. С остриганата си коса не приличаше на нищо и никой от войниците не я спря.

Когато излезе извън голямата каменна стена, продължи да върви заедно със слугите, докато стигна до гората, която почти опираше в пътеката. Хвърли поглед през рамо и не видя никой от войниците да гледа към нея.

Чевръста като котка, Рейчъл се вмъкна сред дърветата. Веднага щом се озова сред гъстите борове, го обърна на бяг. Пое по еленовите пътечки през къпините, като гледаше да поддържа посока на запад или на север. Както тичаше, изведнъж я обзе паника, от която краката й се разтрепериха. Единственото, за което можеше да мисли, бе как да се махне. Това бе нейният шанс. Трябваше да тича.

Ако войниците на Императорския орден я хванеха на това място, знаеше, че ще попадне в беда. Не беше много сигурна какво точно ще й направят, но, общо взето, знаеше какво я чака. Чейс й бе предал този урок през една тъмна нощ край лагерния огън. Беше й разправил какво биха й сторили подобни мъже.

Беше й казал да не допуска да я хванат. Беше я предупредил, че ако се случи да я пленят, трябва да се бори по всякакъв начин. Обясни й, че не иска да я плаши, а само се надява да я предпази. Въпреки това тя се бе разплакала и се бе почувствала по-добре едва когато се прислони до рамото му.

Осъзна, че не носи нищо, с което да се бие. Всичките й ножове й бяха отнети. Защо не постъпи по-разумно и не прегледа набързо стаята на Вайълет за някои от ножовете си, преди да напусне замъка. Толкова бе нетърпелива да избяга, че изобщо не помисли за това. Поне да беше мина през кухните, докато беше долу, в слугинските помещения, и да грабне някой нож. Беше така заета да се поздравява заради успеха с връвта и задето се измъкна, че не й мина мисълта да се снабди с оръжие. Чейс вероятно така би се ядосал, че дори би възкръснал, за да я смъмри за несъобразителността й. Лицето й пламна от срам.

Спря се, забелязала на земята да лежи дебел клон. Вдигна го и опита здравината му. Изглеждаше стабилен. Замахна с него към една ела, при което се чу плътен звук. Беше малко по-тежък, отколкото й се искаше да мъкне, но поне нямаше да е с празни ръце.

Намали темпото и продължи да се придвижва, подтичвайки, като се стремеше замъкът да остане колкото се може по-далеч зад гърба й. Не знаеше дали ще открият липсата й веднага и нямаше представа дали Шеста може да я проследи, така както умееше какво ли не. Дали вещицата не би могла да се взре в съд с вода и да види къде се намира Рейчъл? Това я накара отново да се затича по-бързо.

В ранния следобед достигна до някакъв път. Стори й се, че води приблизително на север. Знаеше, че Ейдиндрил се пада натам. Не беше наясно дали е в състояние да стигне толкова далеч, но не се сещаше къде другаде може да отиде. Ако успееше да се върне в Кулата при Зед, той щеше да й помогне.

Така дълбоко бе потънала в мислите си, че дори не забеляза мъжа до момента, в който едва не се спъна в него. Вдигна поглед и видя, че е един от войниците на Императорския орден.

— А така, какво имаме тук? — възкликна онзи.

Щом посегна да я хване, тя замахна с всичка сила с тоягата и го удари през коленете. Той извика и падна на земята, като стискаше коляното си и ругаеше.