Тери Гудкайнд - Изповедник

— Ничи, Ричард не знае как да използва дарбата си.

— Ще трябва да се научи.

— Той не знае нищо за кутиите на Орден!

— Ще му разкажем.

— Не знаем достатъчно за кутиите на Орден. Не знаем със сигурност коя е истинската Книга на преброените сенки. Само тя може да бъде използвана като ключ към кутиите!

— Ще трябва да се справим и с това.

— Добри духове, Ничи, ние дори не знаем къде е Ричард!

— Знаем, че вещицата се опита да го хване в плъзгата и не успя. От онова, което ни каза Рейчъл, знаем, че очевидно Шеста не му е дала възможност да използва дарбата си, като е използвала магии в пещерите на Тамаранг. Рейчъл каза, че Шеста го е изгубила, когато той е бил пленен от Императорския орден. От всичко, което знаем досега, излиза, че може и да им е избягал и да е тръгнал насам. Ако не е така, трябва да го открием.

Зед не си представяше как ще я накара да проумее всички трудности, които щяха да се изправят на пътя им.

— Предлагаш невъзможни неща!

Тя му отвърна с тъжна усмивка:

— Един магьосник, когото познавам и уважавам и който превърна Ричард в това, което е той сега, го научи да мисли за решението, не за проблема. Този съвет винаги му е служил добре.

Зед не обърна внимание на думите й.

— Нямаше право да го правиш, Ничи — каза й той, без да вдига глава. — Нямаше право да вземаш решения, които касаят неговия живот. Нямаше право да посочваш Ричард!

Усмивката й изчезна и под нея се появи стоманена маска.

— Познавам Ричард. Знам как той се бори за живота. Знам какво означава това за него. Знам, че ще направи всичко, за да запази живота. Знам, че ако той беше наясно с онова, което аз знам в момента, би пожелал да постъпя точно така.

— Ничи, нямаш…

— Зед — прекъсна го тя със заповеднически тон, — попитах те дали би поверил живота си и цялото съществуване на Ричард. Ти отвърна, че би го направил. Това означава нещо. Ти не се поколеба да определиш докъде стигат границите на доверието ти. Да довериш живота си на някого е най-недвусмисленият израз на доверие.

Ричард е единственият, който може да ни поведе в последната битка. Макар че Джаганг и Орденът са част от нея, битката за силата на Орден всъщност е последната битка. Сестрите на мрака, които управляват тези кутии, ще се постараят това да е така. По един или друг начин ще направят всичко възможно това да стане. Единственият начин, по който Ричард може да ни поведе, е кутиите да влязат в играта. Така той ще осъществи пророчеството: фуер грисса ост драука — „този, който носи смърт“.

Но това е по-важно, отколкото пророчеството. Пророчеството изразява само онова, което вече знаем — че Ричард е този, който ни предвожда в защитата на ценностите, които са ни скъпи, ценностите, които съхраняват живота.

Самият Ричард посочи условията, при които ще се бием, когато говори пред войските на Д’Хара. Като Господаря Рал, главнокомандващият на Д’Харанската империя, той каза на онези мъже как ще се води войната отсега нататък: всичко или нищо.

Това е същото. Ричард е верен на думите си до мозъка на костите си и няма да очаква от някой друг да направи онова, което той самият не би направил. Той е сърцето на всичко, в което вярваме. Той няма да ни предаде.

— Вече няма връщане назад. Сега наистина е всичко или нищо.

Зед разпери ръце.

— Но посочването на Ричард за играч не е единственият начин, по който той може да води тази битка; не е единственият начин, по който би могъл да успее. Напротив, това може да стане причина да се провали. Стореното от теб може да поведе всички ни по пътя на унищожението.

В сините очи на Ничи проблесна убеденост, решителност и ярост и тутакси му стана ясно, че е готова да го превърне в пепел, ако се изправи на пътя й и й попречи да стори това, което смята за необходимо. За първи път я видя в образа й на Господарката на смъртта — такава, каквато беше за всеки, готов да й противоречи.

— Любовта ти към Ричард те заслепява. Той не е просто твой внук.

— Любовта ми към него няма…

— Сестрите на мрака активираха лавинния огън! — Ничи протегна ръка на изток, към Д’Хара. — Лавинният огън прогаря всичките ни спомени, изпепелява ги. Това е много повече от загуба на спомените ни за Калан.

Кои сме, какво сме, какво бихме могли да бъдем — всичко това се разпада бавно, миг след миг.

Не става дума просто, че забравяме Калан. Вихърът на тази магия нараства с всеки изминал ден. Вредата, която тя нанася, се умножава от самата нея. Ние нямаме и представа за пълния размер на онова, което вече сме загубили, а всеки нов ден губим още и още. Самите ни мисли, способността ни да мислим и разсъждаваме са разяждани от тази злокобна магия.